Морган прехвърли вниманието си към Горони.
— Нима ще разрешите това, монсиньор? Нима ще позволите и ще участвате в едно убийство без съд?
— Нямам други заповеди, освен да се погрижа за душата ти, Морган. Такава е договорката. След това ти принадлежиш на Уорън.
— Аз не принадлежа на никого от хората, свещенико! — озъби се Морган, а сивите му очи заблестяха от гняв. — Не вярвам, че архиепископът знае за това чудовищно нарушаване на правосъдието.
— Правосъдието не е за такива като тебе! — отвърна Горони. В светлината на факлите лицето му беше мрачно и зловещо. — А сега кажи, ще се изповядаш ли или не.
Морган облиза устни и мислено се прокле, че е избухнал. Нямаше смисъл да спори. Сега вече ясно разбираше това. Уорън и свещеникът бяха заслепени от нещо, което не разбираха. Каквото и да кажеше или направеше, всичко щеше да е безрезултатно. Единственото, което можеше да постигне, ако не внимава, беше да ускори екзекуцията. Трябваше да печели време.
Той наведе очи и направи видимо усилие да приеме нужния виновен израз. Може би щеше да разтегли времето. Имаше стотици постъпки през изминалите тридесет години, за които можеше да се покае. При нужда можеше и да измисли нещо.
— Извинявайте — каза той и наведе глава. — Може би и сега действах импулсивно, както много пъти в миналото. Ще ми позволите ли да се изповядам насаме с отеца или искате да говоря пред всички?
Уорън изсумтя презрително.
— Вие сигурно се шегувате, сър. Горони, готов ли си да изслушаш изповедта на този човек?
Горони измъкна тесен червен епитрахил от ръкава на расото, докосна го с устни и го провеси на врата си.
— Желаеш ли да се изповядаш, синко? — промърмори той безстрастно, приближавайки се към Морган, без да го погледне.
Морган преглътна и кимна, а хората, които го държаха, паднаха на колене, повличайки надолу и него. Ръката, стягаща гърлото му се отстрани и Морган преглътна с облекчение, навеждайки отново глава. Когато застана на колене, опита да разкърши китката на лявата си ръка — това не беше лесно, защото и ръцете, и краката му бяха стегнати в желязна хватка от хората на Уорън. За негово учудване усети успокояващото присъствие на хладната стомана под лакътя си: верният му стилет, който хората на Уорън не можеха да открият под бронята на ризницата. Те не бяха се потрудили да го претърсят. „Мързеливи глупаци!“ — помисли си той с радост и се приготви да говори. Това можеше да означава и друго — че не е бил дълго време в безсъзнание. Ако се стигне дотам, може би и той щеше да вземе няколко от тези фанатици със себе си в смъртта, като му дойде времето. Защото му се струваше, че наистина няма изход от положението.
— Благослови ме, отче, защото съм грешил — измрънка той и отново насочи вниманието си към застаналия пред него Горони. — Това са греховете ми.
Преди да си поеме дъх, за да почне изброяването, се чу неочакван грохот по покрития с греди таван над главата му. Погледите на всички се обърнаха назад и застинаха от изненада, когато една стройна фигура в кафяви кожени дрехи на ловец излетя от тесния отвор и падна с трясък върху сламата, където до преди малко бе лежал Морган.
Това беше Дънкан!
Свещеникът скочи на крака, измъквайки меча от ножницата, а Морган удари с всичка сила коляното на един от пазачите, който изпищя и падна, превивайки се от болка. В същото време Морган се хвърли с цялата си тежест наляво, завличайки още двама от пазачите на пода със себе си. Четвъртият пазач, объркан и изваден от равновесие от двойното нападение, се опита да измъкне меча си и да защити падналия си другар, преди Дънкан да нанесе нов удар. Но Дънкан го промуши още преди да е успял да извади меча. В този момент в стаята настъпи хаос, защото хората на Уорън излязоха от вцепенението си и се хвърлиха напред.
Дънкан се биеше с удоволствие, чувствайки меча и камата като продължение на ръцете си. Морган беше на пода, все още удържан от двама пазачи. Единият от тях се опита да стане, но той го изрита с всичка сила. Пазачът се строполи обратно и с това отвлече вниманието на другаря си. Морган успя да измъкне стилета и да го промуши. След това с викове и бесни удари Морган посрещна друг нападател, който се бе появил кой знае откъде, за да се хвърли върху му с кама в ръката.
Докато се опитваше да вземе оръжието, забеляза, че Дънкан бе разтворил широко крака за по-добра опора, сражавайки се с пет-шест въоръжени с мечове нападатели. Силите бяха неравни и изходът от битката изглеждаше предрешен.