— Да се махаме — промълви Дънкан тихичко, после подхвана Горони и избута братовчед си през вратата. Уорън и хората му ги последваха. — Отивай при конете и тръгвай. Ще те настигна.
Морган започна да изкачва малкия наклон към предната част на светилището, а Дънкан изтегли протестиращия Горони през вратата, после я затвори и с усилие на волята заключи отново механизъма. Уорън и хората му се скупчиха до решетката на вратата и впериха поглед навън. Уорън бълваше проклятия, а Дънкан повлече Горони нагоре по склона.
Близо до върха той намери братовчед си паднал на земята, обърнал ужасен поглед към високата клада, издигната сред купища от дърва. Около кладата висяха железни вериги, приготвени да оковат съпротивляващите се жертви. Пред втренчения поглед на Морган една факла пушеше и капеше, подухвана от вятъра.
— Аларик, да тръгваме!
— Трябва да я изгорим, Дънкан.
— Да я изгорим ли? Да не си луд? Нямаме време за… Аларик!
Въпреки протеста на Дънкан, Аларик запълзя към факлата. Двоумейки се, Дънкан погледна назад към светилището, после към Аларик, а след това блъсна грубо Горони и го обърна с лице към себе си.
— Сега те пускам, Горони. Не защото заслужаваш да живееш, а защото е по-важно да помогна на този човек, отколкото да удовлетворя желанието си за отмъщение заради онова, което си му сторил. Махай се, преди да съм размислил!
С един ритник той изпрати Горони надолу по хълма, а после изкачи няколкото останали крачки до Морган. Херцогът бе стигнал до факлата и се мъчеше да я извади от земята, а очите му бяха изпъкнали от усилието. Дънкан извика, измъкна факлата от ръцете на братовчед си и я хвърли върху дървата, натрупани на кладата. Видя как за миг те се подпалиха и запламтяха. После подхвана Морган под мишницата и му помогна да се изправи. Двамата с клатушкане продължиха нагоре по склона.
Далече надясно монахът Белмърик и няколко войника се спускаха тичешката по хълма към Горони и заключената врата. Един от войниците се отдели от групата и тръгна към бегълците, но Белмърик извика нещо, което Дънкан не можа да долови, после махна с ръка и войникът се върна при останалите.
Светилището гореше. В бъркотията Дънкан и Морган най-сетне стигнаха до мястото за чакане. От параклиса се издигаха кълба дим, които обхванаха и дървените основи на постройката. Дънкан повдигна Морган и го настани в седлото, омота юздите около ръката му, после скочи на своя кон. Насочван само с колене, конят на Дънкан изхвърча в галоп от двора на светилището, а копитата му изпръскаха с парчета кал пътниците, минаващи под прострените ръце на горския светец. Морган галопираше на половин корпус отзад, вкопчил се за гривата на коня си със затворени очи, невярващ, че изпитанието вече е свършило. Дънкан погледна назад и видя пламтящия свети Торин, с черни вълни дим издигащи се към сивите буреносни облаци, а на този фон — силуетите на беснеещите Уорън и Горони, които размахваха юмруци след оттеглящите се благородници дерини. Никой обаче не тръгна да ги преследва.
С тъжна усмивка Дънкан се наведе към врата на коня, за да вземе пуснатите юзди, а после забави ход, за да може Морган да ги настигне. Братовчед му едва ли бе в състояние да язди, още по-малко да взема важни решения. Но Дънкан не се съмняваше, че и той би се съгласил с неговия план: да отидат при Келсън, колкото могат по-бързо. След като новините за събитията от тази сутрин стигнат до архиепископите, Келсън вероятно щеше да стане следващата цел на църковната забрана. Дънкан знаеше, че Аларик би желал да е редом с младия крал, ако това се случи.
Разбира се, след сутрешните събития срещата с Курията на Дхаса бе немислима. Вероятно още преди денят да свърши Аларик и той щяха да бъдат отлъчени от църквата и поставени извън закона. Не беше възможно и да се върнат без проблеми в Коруин. След като бъде наложено отлъчването, а сега вече нямаше съмнение в това, в Коруин щеше да пламне гражданска война. Ала поне още няколко дни Аларик нямаше да е в състояние да се справи с тази задача.
Дънкан се протегна и пое юздите на коня на Морган, после пришпори коня си, защото една гръмотевица изтрещя заплашително. Аларик трябваше по-скоро да си почине. Може би в „Св. Неот“, където се бяха спрели предишната нощ. Ако имаха късмет, Дънкан може би щеше да открие в развалините действащ Портал към отвъдното. Аларик бе споменал за олтар на свети Камбър. Порталът трябваше да е наблизо. Той би им спестил повече от ден езда до Ретмут, при Келсън. Трябваше само да го открият…