Арилан сподави смеха си и наведе любезно глава, махайки за прощаване с ръка на тези, с които разговаряше допреди малко.
— Поласкан съм, милорд. Може би нашите съвместни молитви ще помогнат да смекчим гнева на всевишния към брат Дънкан. Проклятието срещу свещеник, пък бил той и дерини, е сериозно нещо, не мислите ли?
— Ние сме на едно мнение, братко — кимна Кардиъл, докато се измъкваха през една странична врата. — Струва ми се, че ще трябва да помислим и за качествата на този Уорън, за когото спомена добрият монсиньор Горони в своя малко прибързан доклад. Какво мислите вие?
Те размениха сдържани поклони с двама монаси, които минаваха по коридора, а после влязоха в изолирания и плътно затворен параклис на епископа на Дхаса. Вратата зад тях се хлопна и Арилан се разсмя свободно, без да потиска чувствата си. Той се облегна отвътре на вратата, а Кардиъл запали една свещ, поставена наблизо.
— Същността на въпроса не е в Уорън — каза Арилан, поглеждайки към свещта, която годеше с равен пламък. — Но докато говорим за него, предлагам да обмислим внимателно идеята за отлъчването, което Лорис иска да ни накара да приемем. Не виждам възможност да не го подкрепим и същевременно да запазим добри отношения с Курията. Фактите са си факти, а Морган и Маклейн формално са виновни в това, за което ги обвиняват. Но изцяло отхвърлям плана за отстраняване от църквата на херцогството, освен ако народът на Коруин откаже да се подчини на решението на Курията за отлъчване на неговия херцог.
Кардиъл се намръщи и отиде в предната част на параклиса, запалвайки със свещта си няколкото свещи до олтара.
— Лично аз не съм сигурен, че ще подкрепя отлъчването дори и в този случай, Денис. Честно казано, не мисля, че Морган и Маклейн са направили нещо повече, освен че са се отбранявали. Дори вътрешно присъщото зло на деринската магия според мен е твърде съмнително.
— Добре е, че го казваш само на мен — усмихна се Арилан и тръгна по късата пътека към Кардиъл. — Другите членове на Курията може и да не го разберат.
— Но ти го разбираш — каза убедено Кардиъл. Той погледна към червената лампада, която се спускаше от тавана, и кимна към нея. — И Този, за когото гори лампадата, също разбира. Засега ние тримата сме достатъчно.
Арилан се засмя отново и седна на предната църковна пейка.
— Достатъчно сме — съгласи се той. — Но нека помислим как да станем повече от трима, какво да кажем и направим, за да променим плановете на Лорис, когато му дойде времето.
Глава петнадесета
Човеците убиват това, което не разбират.
Продължаваше да вали, когато Дънкан и Морган се спуснаха от планината. Проблясващите светкавици караха късния залез да изглежда като избелял. Гръмотевиците кънтяха, а ехото им се блъскаше в планинските върхове. Вятърът виеше в развалините на „Св. Неот“ и шибаше дъждовните капки в обрулените от годините сиви камъни и обгорените греди. Двамата конници прекосиха разрушения двор на манастира.
Дънкан, потънал в размисъл, нахлупи по-ниско качулката си. От дясната му страна Морган се беше сгушил върху коня, ръцете му с надянати ръкавици бяха вкопчени в предната висока част на седлото, а тялото му кимаше в такт с движението на животното. Преди няколко часа бе изпаднал в полузабрава и сега притъпеното му съзнание милостиво му спестяваше мъчителното напрежение на дългия път. Дънкан обаче разбираше, че братовчед му не може да издържи още дълго без почивка. Слава богу, най-сетне бяха стигнали до това закътано място.
Дънкан насочи коня си към края на сградата, където имаше покрив и завет. Той спря на същото място, където бяха прекарали предишната нощ. Морган се заклати в седлото, но после се сепна и дойде на себе си, когато конят му спря, а Дънкан скочи на земята. С безизразен поглед Морган се огледа наоколо, без да разбира нищо.
— Къде се намираме? Защо спряхме?
— Не се тревожи, в „Св. Неот“ сме — успокои го Дънкан, който се доближи до Морган и го хвана за рамената, за да му помогне да слезе от седлото. — Ще те оставя да си починеш и ще обиколя наоколо. Тука някъде трябва да има Портал към отвъдното. Ако още действа, ще можем да се пренесем чак до Ретмут.
— Ще ти помогна — отвърна със замаян глас Морган, а после, докато Дънкан го водеше към най-сухия ъгъл на старата сграда, се спъна и едва не падна. — Сигурно е някъде около олтара на Камбър, за който ти говорих.