Дънкан поклати глава, помогна на Морган да легне и коленичи до него.
— Ако е там, непременно ще го открия — каза той и накара братовчед си да се опре удобно на стената. — Но дотогава искам да подремнеш хубаво.
— Нищо подобно — започна да протестира Морган, опитвайки се с последни сили да седне, — не искам да обикаляш самичък, а аз да спя тук.
Дънкан се усмихна с разбиране, но с твърда ръка настани Морган да легне до стената и отново поклати глава.
— Точно това смятам да направя, приятелю. Този път нямаш думата по въпроса. Не се опитвай да спориш, за да не те карам насила да спиш.
— Не се съмнявам, че ще го сториш — промърмори кисело Морган и се строполи до стената с въздишка.
— Така е, затова се отпусни и си почивай.
Морган затвори очи, а Дънкан свали ръкавиците си и ги набута под туниката. За миг потри ръце, сякаш за да се приготви, а после погледна към братовчед си и се замисли, притворил светлите си очи. Пресегна се и сложи ръце отстрани до главата на Морган, като палците му се опряха до слепоочията му.
— Спи, Аларик — прошепна той. — Спи дълбоко, спи без сънища. Нека забравата отвее умората, та да се събудиш отпочинал.
После премина към безмълвна връзка на съзнанието и продължи.
Спи дълбоко, братко мой. Спи спокойно, не се бой. Аз ще съм съвсем наблизо.
Морган започна да диша бавно и равномерно, а красивото му лице се отпусна. След това потъна в дълбок сън без сънища. Дънкан отпусна ръце и го погледна, убеждавайки се, че братовчед му няма да се събуди, преди той да се е върнал. Изправи се и издърпа одеяло от седлото на коня си, за да покрие заспалия Морган.
Сега трябваше да търси Портала към отвъдното.
Дънкан се спря на прага на разрушената църква и уморено я огледа. Макар че се спускаше нощта, дъждът бе отслабнал и той можеше да види полусрутените стени на фона на небето. Наляво, където част от покрива се беше запазила, дупките на разрушения главен витраж го гледаха като празни очни кухини. Ярките им стъкла бяха угаснали завинаги заедно с живота на целия манастир. Проблесна светкавица и освети като ясен ден внушителната някога църква. Дънкан тръгна към олтара. Плитките локвички върху натрошения под отразяваха снопове светлина при всеки нов блясък на светкавица, прорязващ небето. Вятърът виеше в руините, сякаш протестираше за отдавна отминали престъпления и нещастия.
Дънкан стигна до първото стъпало на олтара и спря, представяйки си какво ли е било тук в дните, когато манастирът е процъфтявал, когато зад стените му са живели стотина монаси дерини, а учителите и благородните студенти са били многобройни.
Тогава процесиите са пристъпвали с трепет към олтара, гласовете са се издигали към небесата във възхвала на всевишния, придружавани от сладкия остър дим на тамяна, а восъчните свещи са хвърляли мека светлина. Струваше му се, че усеща всичко.
… „Ще отида до божия олтар.“
Светкавиците прорязаха небесата, сякаш да върнат Дънкан от размишленията му към действителността. Той се усмихна на наивността си. Изкачи се по стъпалата на олтара и отиде до разрушената плоча, после сложи внимателно ръце върху нея. Помисли си колко ли много други ръце на свещеници, подобни на неговите, бяха почивали на същото място в миналото. В представите си видя достолепието на това място във времената, когато олтарът е бил свещен, а после сведе глава и коленичи в знак на уважение към старото време.
В този миг изтрещя гръмотевица, той се обърна с гръб към олтара и си припомни проблема, който трябваше да реши.
Задачата му беше да открие деринския Портал към отвъдното. Да намери това магическо място в развалините на отдавна забравения дерински манастир с надеждата, че и след двеста години магията ще задейства.
Къде ли би сложил самият той Портала към отвъдното, ако беше строителят на тази църква преди четиристотин години? Щеше ли да повтори принципите на строителите на другите Портали, които Дънкан познаваше? Колко ли Портала имаше в Единадесетте кралства? Знаеше ли някой?
Дънкан познаваше два Портала. Единият беше в собствения му кабинет, първоначално построен, за да може кралският изповедник, който в миналото винаги е бил дерини, да има мигновен достъп до катедралата. Вторият Портал беше в ризницата на катедралата — една проста металическа пластинка върху пода под килима в параклиса с одеждите. Все пак никой не можеше да предскаже кога ще е необходимо да се въздейства на небесните врати с молитви и ходатайства за краля — поне така са мислили хората в древността.