Аз, Едмънд Лорис, архиепископ на Валорет и Върховен духовник на Гуинид, от името на цялото духовенство на Курията на Гуинид, налагам анатема на упоменатите Аларик Антъни Морган и Дънкан Хауърд Маклейн. Разкъсваме връзките им със Светата божия църква. Изключваме ги от конгрегацията на праведните.
Нека гневът на Божествения съдник падне върху им. Нека вярващите се отвърнат от тях. Нека небесните врати се затворят пред тях и пред всеки, който се осмели да им помогне.
Нека никой богобоязнен човек не ги приема, не ги храни, не ги подслонява през нощта, под заплахата от анатема. Нека никой свещеник не им служи в живота, нито пък отиде за погребението им след смъртта. Да са проклети в дома си и вън от него, проклето да е яденето и пиенето им, проклето да е всичко тяхно.
Обявяваме ги за отлъчени от църквата, за хвърлени във вечната тъма с Луцифер и всичките му паднали ангели. Проклинаме ги трижди, без надежда за спасение. Налагаме им вечно проклятие и ги осъждаме на вечна анатема. Нека светлината им бъде погълната от мрака. Да бъде тъй!“
— Да бъде тъй! — пропя групата.
Лорис взе свещта, обърна я с пламъка надолу, хвърли я на пода и я угаси. След това, като по команда, събраните епископи и духовници последваха примера му.
Чу се тракане от падащи свещи като от празни кутии, а после пламъците угаснаха и настъпи тъмнина.
Само една свещ продължаваше да гори, а капките восък падаха по плочите на пода в безмълвен протест.
И никой не можеше да каже чия ръка я беше оставила така.
Глава шестнадесета
— Не можеш да ме хванеш! — закачаше се Бронуин.
Тя намигна дяволито и се затича по градинската пътека с развети златисти коси, а синята й рокля се обви съблазнително около стройните й крака. Когато се спусна надолу, Кевин се опита да я хване за ръката, но не успя, затова се хвърли след нея с весел смях. Мечът се удряше в ботушите му и при всяка крачка можеше да го препъне, но той не обръщаше внимание на тази дребна подробност, а само го задържа, слагайки ръката си върху дръжката, като продължаваше да я гони по тревата.
Денят бе свеж, слънцето приятно топлеше, а Бронуин и Кевин току-що се бяха върнали от сутрешната езда по зелените хълмове около Кулди. Сега лудуваха в градината като две палави деца, тичаха и се гонеха между дърветата и статуите в официалната част на градината почти четвърт час, като Кевин бе преследвачът, а Бронуин — преследваната. Най-сетне Кевин успя да я хване зад един малък фонтан, заплаши я с пръст, после и двамата със смях се понесоха в кръг около водата.
Най-накрая Бронуин реши да смени посоката на гоненицата. Тя му се изплези предизвикателно, остави фонтана и хукна през тревата, но се подхлъзна и падна на едното си коляно. Кевин скочи към нея и я обхвана с ръце, после се наведе и неочаквано я целуна, и двамата паднаха на земята под тежестта му. Тя се отпусна в ръцете му, устните им се сляха в сладка целувка, упоителният възторг на момента ги накара да забравят всичко друго.
Неочаквано някой се закашля многозначително зад тях. Кевин замръзна и отвори очи, разбирайки, че са го забелязали, по въпреки това не бързаше да се отдръпне от Бронуин. Когато най-сетне го стори, видя как очите й гледат учудено през рамото му, едва сдържайки смеха си. След това видя лицето на баща си херцог Джеърд, който се усмихваше снизходително.
— Предполагах, че ще ви намеря тука — каза баща му, забелязвайки смутената усмивка на Кевин. — Стани и посрещни гостите си, сине.
Кевин се изправи на крака и подаде ръка на Бронуин, а после видя, че наистина не са сами. С баща му бяха дошли управителят на замъка, лорд Девърил и архитектът Римъл. Девърил едва сдържаше усмивката си, но Римъл, както обикновено, беше ужасно сериозен. До тях бяха застанали Келсън, Дери и червенобрадият херцог Иуон — един от членовете на кралския съвет. Келсън изглеждаше добре, макар че вятърът развяваше косата и дрехите му. Беше облечен в червени кожени дрехи за езда, усмихваше се и отвърна с приятелско кимване на поклоните на Кевин и Бронуин. После се отстрани, за да представи още един посетител — нисък набит човек с тъмни коси и ярки розово-виолетови дрехи. Това можеше да бъде само великият трубадур Гуидиън. Закръглената лютня бе преметната на златна връв през гърба му, а украсеният гриф бе изтъркан от честото ползване. Черните очи на трубадура проблясваха, докато той оглеждаше внимателно младата двойка.