— Ти! — извика Келсън, почти не вярвайки на това, което току-що беше чул — ти ли сложи кристала, Римъл?
— О, сър, повярвайте ми! — изпелтечи Римъл, клатейки умолително глава. — Това трябваше да е обикновена магия за любов. Баба Бетан ми каза…
— Каква баба Бетан — прекъсна го Келсън и го сграбчи за косата, повдигайки главата му така, че да може да го погледне в очите. — Това е деринска магия, Римъл. Знам го, защото аз трябваше да неутрализирам остатъка от нея, след като тя вече бе свършила работата си. Коя е тази баба Бетан, за която говориш? Не е ли дерини?
— Аз… аз не зная дали е дерини, сър — прошепна Римъл. Той примижа, когато главата му отскочи назад, защото Келсън дръпна косата му. — Баба Бетан живее в планината на север от града, в една пещера. Хората казват, че е света жена, че често прави магии за любов и други подобни услуги за храна и… за злато — той преглътна и затвори очи. — Исках Бронуин да ме обича, сър. Освен това, магията на Бетан бе много проста.
— Простата магия не убива! — каза грубо Келсън и пусна косата на Римъл, а после обърса ръката си в панталоните. — И ти си виновен за смъртта им, Римъл. Толкова виновен, сякаш ти самият си направил магията и си наблюдавал, как те изгарят!
— Ще го убия — изкрещя Джеърд, хвърляйки се към един от стражите и измъквайки меча му. — Бог ми е свидетел, той трябва да умре за подлото си деяние!
Той се хвърли към Римъл бърз като светкавица, с изцъклени очи и високо вдигнат меч, но Маргарет изкрещя „Не!“ и застана между тях. Дерил и капитанът на стражите хванаха ръката, която държеше меча, и я насочиха надолу, а ридаещата Маргарет падна на гърдите му. Но Джеърд продължаваше да се бори и да вика: „Пуснете ме, глупаци! Ще го убия! Маргарет, той уби сина ми! Не ми пречете!“.
— Не, Джеърд! Не ни ли стигат убийствата? Поне почакай да дойдеш на себе си. Сър, не му позволявайте да прави това, умолявам ви!
— Спрете всички!
Думите на Келсън пронизаха виковете като с меч. Моментално настъпи тишина, чуваше се само отчаяното хленчене на Римъл. Очите на всички се насочиха към младия крал, а неговият строг поглед се плъзна по лицата, които чакаха решението му. Когато се обърна към Дери, той приличаше много на покойния си баща.
— Пуснете Джеърд.
— Сър? — Дери го погледна с недоумение, а лейди Маргарет се взря ужасена в краля.
— Казах да го пуснете, Дери — повтори Келсън, без да повишава тон. — Мисля, че заповедта беше съвсем ясна.
Кимайки объркано, Дери пусна ръката на Джеърд и отстъпи назад, прегръщайки Маргарет през раменете, за да й попречи да се намесва. Маргарет наблюдаваше с ужас как Джеърд вдига меча си и тръгва към Римъл.
— Сър, умолявам ви, не му позволявайте да го убие! Той е…
— Не, позволете му да ме убие, сър! — изкрещя Римъл, поклащайки глава и притваряйки отчаяно очи. — Аз не заслужавам милост, да бъда проклет! Недостоен съм да живея. Убийте ме, ваша милост! Аз убих жената, която обичах! Убийте ме по най-ужасния начин! Заслужавам най-голямото страдание!
Джеърд замръзна, а стъкленият поглед в очите му изчезна. Той се спря и отпусна меча, после се втренчи в наведената глава на Римъл. Погледна Келсън, после напрегнатото разтревожено лице на Маргарет, накрая пусна меча на земята и се обърна настрани, изпълнен с презрение.
— Лорд Фъргюс? — провикна се той и погледна спокойно през вратата към градината.
Един пълен набит човек с лента през рамо, показваща ранга му на младши командир, се отдели от тълпата и се поклони. Изразът на лицето му беше мрачен и решителен. Той погледна към пълзящия в краката му Римъл с огромно презрение.
— Слушам, ваша светлост.
— Този човек призна, че е убиец. Искам да видя главата му на Вратата на предателите след не повече от час. Ясно ли е?
Очите на Фъргюс заблестяха победоносно, той се поклони.
— Да, ваша светлост.
— Добре. Покажи ми доказателството за твоята работа, преди да напуснеш градината, Фъргюс.
Фъргюс кимна отново.
— Разбрано, сър.
— Върви тогава.
С рязък поклон Фъргюс даде знак на двама от хората си да се заемат с престъпника, а после се отправи към вратата на терасата. Излизайки с войниците, Римъл продължаваше да хленчи:
— Заслужавам да умра, аз я убих, заслужавам да умра.
Фъргюс раздвижи сабята си в кожената й ножница. Джеърд изчака групата да излезе, после се дотътри до двата трупа, коленичи и отметна аленото наметало. Докосна златистата коса на Бронуин, която все още покриваше лицето на Кевин. Маргарет гледаше след излезлите войници и техния пленник с невярващи очи. После погледна към съпруга си и към отец Анселм, които бяха коленичили до мъртъвците, а накрая отиде при Келсън и закърши отчаяно ръце.