Робърт Шекли
Поръчка от ада
Починалият ми зет Хауърд, ми се яви насън и каза:
— Здрасти, Том, отдавна не сме се виждали. Липсваше ми, приятел, как си?
Аз му нямах повече доверие като мъртъв, отколкото когато бе жив. Той винаги е бил против Трейси и мен. Запознахме се когато Трейси ме заведе у тях и ме представи като младежа, с когото учи в класа по литература в Нюйоркския университет. Родителите й не бяха твърде очаровани от мен, но реакцията на Хауърд бе като че ли по-студена от лед. Той даде ясно да се разбере, че не желае някакъв си нищожен писател да се ожени за едничката му, единствената и любима сестричка Трейси.
Но, по дяволите с това, нали? Трейси и аз се оженихме и си наехме малко апартаментче в Кокопът Гроув. Не мога да го докажа, но знам, че Хауърд беше този, който намекна на ченгетата, че съм бил голям наркодилър, прикриващ се под маската на бохем. Те дойдоха с извадени пистолети и онзи див „кого ще гръмна пръв“ поглед в очите си, очаквайки да намерят лаборатория в килера или под леглото ми, където аз преработвам пастата във висококачествен кокаин. Странно, че са могли да очакват такова нещо от мен, който бягаше от химия в училище и чиято идея за химическа реакция свършва с разтварянето на аспирин в чаша с вода.
Те не намериха нищо, а половината унция евтин тютюн под чорапите ми накрая бе признат като неприемливо доказателство. Но това все едно опъна взаимоотношенията ни.
Много хора се женят без одобрението на семейството. Трейси и аз го направихме. Предполагахме, че след време Хауърд ще се успокои.
Онази година аз продадох петия си разказ и подписах първия си договор за повела, въпреки че Хауърд разпространяваше клюката, че аз съм един неталантлив плагиатор и че Трейси пишела вместо мен.
Откъм красивата му къща в Корал Гейбълс се носеха вълни от омраза и се просмукваха в малкия ни претрупан апартамент в Гроув. Между Трейси и мен нещата тръгнаха на зле. Не мога да кажа, че беше по негова вина, но пък действията му никак не ни помагаха.
Тя изпадна в нервна криза, изостави ме, отиде в Хюстън, поживя при една приятелка известно време, разведе се с мен и се омъжи за друг. Това беше по времето, когато завършвах втория си роман. Почти съм сигурен, че Хауърд е платил на някого в „Маями хералд“, за да напише за книгата ми най-лошата рецензия в историята на южна Флорида.
Така че, в светлината на всичко това, вероятно разбирате защо всъщност не изпитах скръб, когато две години по-късно един стар, ръждясал буик-купе, каран от пиян инструктор по леководолазен спорт от Маратон Шорс, изпищя пронизително по наклона на крайбрежния булевард като някое тъпоносо чудовище търсещо плячката си, и помля Хауърд през желязната решетка в подножието на Южния плаж.
Не беше прилично да бъда толкова доволен задето беше убит, но аз бях. Не бих могъл да го измисля по-добре. Толкова ми хареса, че ми се искаше аз да се бях сетил. Трябва да си призная също, че погребението на Хауърд бе най-хубавият ден за мен от цялата година. Не се гордея с това, но си е така. Бях отвратен от себе си, но бях доволен, че е мъртъв и сега се зачудих откъде пък се появи така в съня ми.
— Слушай, Хауърд — казах аз. — Какво, по дяволите, правиш в съня ми?
— Интересно, че спешена дяволите — отговори Хауърд с онзи свой лек, нервен смях. — Точно при тях живея напоследък.
— И сам можех да се досетя — казах му аз.
— Хайде де, отпусни се малко, Том — малко поядосано ми натякна Хауърд. — Аз не съм в ада, защото съм бил лош. Всички са тук. Всички, които някога съм познавал и повечето от хората, за които съм чувал. Искам да кажа, че хората след като умрат идват именно тук. Никой даже не го нарича ад. Аз му викам така, защото тук наоколо никой никога не се усмихва и затова предполагам, че трябва да е това. Но тук не е лошо. Има един тип, който управлява. Той ни казва да го наричаме просто господин Смит. Но аз си мисля, че той е Дяволът. Не ми изглежда лош и е много културен.
— Винаги съм си представял, че Дяволът ще е някой бизнесмен — казах аз. — Или може би учен.
— Пак започваш с цинизма си, Том — забеляза Хауърд. — Всъщност Дяволът е критик и експерт по съвременна култура.
— Той ли ти го каза?
— Не, но само по този начин мога да си обясня защо всичките най-добри служби тук долу, се дават на артисти, писатели, скулптори, музиканти, художници, танцьори… И също те получават най-добрите жилища, новите коли.
На мен ми стана интересно. Както ви бях казал, аз съм писател. Не ужасно известен, но не и напълно непознат. Майка ми винаги ми е казвала, че ще си получа заслуженото в Рая или където се окаже, че пристигна. И ето, че имам нещо като доказателство за това.