Не след дълго разговорът стигнал до “извора на живота” – любовта. Марита трябвало да обича самата себе си и всички други хора. Не е лесно да се каже кое й се сторило по-трудно. “Ама то не може всички…, има такива непоносими хора, като например съседа Хубер…”
Напротив, можело: “Ако се случи да заседнете в асансьора за цял ден с най-големия си противник и той ви разкаже целия си живот, тогава бихте могли да обикнете и него…”, казал лекарят.
И така започна епидемията “Мир вам!” Който и да застанеше пред Марита, независимо колко й беше противен, изнервяше я или я ядосваше, тя трябваше да си мисли “Мир вам”. Това щяло да отпусне напрежението, да премахне агресията и гнева и така щяла да става все по-здрава с всеки изминал ден.
От опит глава не боли, а следващата възможност се отвори на щанда за риба в супермаркета: “Скариди, моля! – Ама не (мир вам), тия са друг вид (мир вам). – Не, за съжаление, и тия не са (мир вам). Вижте там насреща, тези малките (мир …)”.
Най-накрая уцелихме истинските. Продавачката сложи в талерката едно миниатюрно черпаче от тях и след това ги постави на кантара. (”Смешна порция, ама вече ще си мълча – мир вам!”) След това тя залепи етикетче с цената – поогледа се наляво и надясно – отвори капачето и допълни талерката догоре със скариди. “Малко ви добавих”, каза тя на Марита с дяволит поглед. Марита остана със зяпнала уста. Е, не е възможно продавачката да е усетила нещо… Не може да бъде. Следващите дни обаче потвърдиха, че сякаш всичко е възможно.
Малко по-късно 10-годишната й дъщеря се прибира от занималнята, хленчейки: “Как винаги се държи толкова тъпо с мен”. В духа на новото й отношение към живота Марита не можа да я посъветва друго, освен да не се поддава, да не се сърди и обижда. След което й обясни техниката “мир вам”.
Три дни по-късно:
- Мамо, толкова пъти вече му пожелах мир вам, а той си е все така тъп.
- Аха, не е лесно, вероятно някои хора имат нужда от повече време.
Скоро след това: “Ей, мамо, знаеш ли – сега вече му казах, че все си е тъп и че като се държи така, аз все си мисля “мир вам”. И сега той казва на Петер “мир вам”, защото го смята за тъп, а пък Габи казва “мир вам” …! На Уве”
Не мислете, че децата не разбират подобни мисли. Валентина съвсем точно разбра какво има предвид майка й Марита. И децата понякога казват: “Много е тъпо, че баба винаги мисли толкова негативно. Тя винаги се опасява от най-лошото и заради това не може да види нищо друго. Ще трябва някой път да й го кажем!...”
Нито възрастта, нито професията са от значение, щом става дума за това, животът да се живее истински. Просто една душа говори с друга и те се разбират, Всеки може сам да провери “случайното” съвпадение на преживявания в тази история. След още няколко “мир вам” вероятно и ти самият ще знаеш как действат мислите. МИР ВАМ!
МИР ВАМ – На живо от ежедневието
Клошарят на ескалатора
Понеделник сутрин в метрото. Возя се на ескалатора, а пред мен е застанал един клошар. Току-що е извадил една цигарена кутия от боклука. Сега я отваря и вижда, че никой не е забравил вътре последната си цигара, след което кутията пада на едно от стъпалата на ескалатора пред него, описвайки висока дъга.
"Мизерник, клошар, нещастник, пияница. Нищо чудно, че светът пропада!", мисля си аз. "Обаче, обаче", обажда се духовно тренираната част на съзнанието ми. "Кой е на път да експлодира?!" Толкова много прочетох и научих вече. Отново се сещам за някои неща: "Ако някой върши нещо глупаво, значи в момента не му хрумва нищо по-добро". "Щастливите и доволни хора зачитат и уважават природата." "Ако обичаш някого такъв, какъвто е, тогава душата му е щастлива и може да оздравее."
ОК, ОК, достатъчно. Успокоих се. Мисля си "Мир вам, братко" и наистина чувствам как мирът се завръща в душата ми. И точно в този момент, в който усещам как покоят обзема душата ми, бездомникът пред мен поклаща глава, оглежда цигарената кутия, вдига я и я хвърля в кошчето за боклук.
МИР ВАМ - На живо от ежедневието /ІІ/
По пътя за летището
Пътувах с градската железница към летището в 6 часа сутринта и настроението ми беше средно хубаво. По-добре да си бях останала в леглото. Малко по-късно се качи един юпи от типа, за който мислех, че вече не съществува, но явно се лъжех. Той седна диагонално срещу мен. Изглеждаше точно като съответното клише - невъзмутима стойка и веждите му имаха онова леко изнервено, но ужасно важно изражение, характерно за мениджърите. Едната му ръка се опираше на кръста, а с другата подпираше глава, демонстрирайки голяма съсредоточеност. Естествено, бизнес-куфарчето и мобилният телефон бяха плътно до него. Носеше костюмче и типичното за един юпи палтенце и въобще изглеждаше ужасно. Разглеждах неговата надута, важна и глупашка физиономия с нарастващо презрение.