В мен нещата, за съжаление, стоят малко по-различно. Моята леярска форма се запазва, понякога дори за цял живот. Арабите имат една хубава поговорка: “Някои хора наричат опит онова, което са правили погрешно цял живот.” В нашия смисъл опит означава, че поради моите вътрешни картини аз всеки път лея една и съща камбана, така че без да го осъзнавам, всеки път намирам една и съща камбана в живота си. Обикновено си мисля, че нещата около мен повече или по-малко се случват по волята на съдбата и аз до голяма степен нямам власт над тях.
Много от чувствата ми и свързаните с тях вътрешни образи са дълбоко заровени в мен и са добре укрити – сякаш е трябвало да останат скрити дори и от мен самия. И все пак те са моята партитура, моите ноти, които несъзнателно все поглеждам, не само поглеждам, а чак се впервам в тях ден след ден, когато изпълнявам музиката на живота си. Мисля си, че съм свободен и се опитвам съзнателно да направлявам своите действия. Но свободата, с която разполагам, е силно ограничена от вече наложените в подсъзнанието ми “форми”. Оставена ми е твърде малко свобода на вземане на решение и действие, защото вътрешните картини и чувства са много разнообразни и понякога ме преизпълват. Повечето от тях са подсъзнателни. За една секунда подсъзнанието ми обработва милиарди пъти повече информация от съзнанието ми. И затова е много по-мощно.
Много вътрешни картини са възникнали във връзка с определени преживявания в живота ми, обикновено като дете. Например: като дете ме е ухапало куче. В паметта ми се запечатва: “Кучето хапе!” Тази вътрешна картина е толкова силна, колкото по-малка е била възрастта и по-болезнено е било преживяването, с което като дете не съм могъл да се справя добре в емоционален план, защото не съм бил достатъчно зрял. Така това преживяване се затвърждава, превръща се във фикс-идея, заравя се дълбоко в подсъзнанието, поради което, поради което често напълно изчезва от съзнанието ми. Поради страха и нагласата ми това старо преживяване постоянно, отново и отново поражда същото: “Кучето хапе”. При това, кучето което пак ме хапе, само подпомага изпълнението на вътрешните ми картини. То е нещо като мой помощник в развитието ми, който пластично, а често и доста драстично разиграва пред очите ми вътрешните ми образи. Прави ги видими. И не само за мен.
Това е другата страна на медала: Както вътре, така и вън. Досега в тази книга разгледахме само едната страна на уравнението, а именно: че чрез вътрешни промени можем да променим и обкръжението си. Това е основният принцип на хопването: Моят вътрешен свят сътворява моя външен свят. Сега нека обърнем подхода:
Както вън, така и вътре.
Вселената просто е достатъчно любезна да ни прожектира нашия вътрешен свят като на кино на външен екран. Животът ни ден след ден не е нищо друго освен голям екран, на който прекрасно можем да видим несъзнателните си чувства и вътрешни картини. Това всъщност е прекрасно, защото с този прожекционен апарат можем да погледнем вътре в себе си, в това, което не осъзнаваме, и да видим вътрешните си образи, нашият сценарий.
Това е много необходимо, защото доста често разумът ми казва, че той определено не може да има нищо общо с онова отвън, че такова нещо със сигурност още не съм преживявал. Та аз мисля съвсем различно. Все пак е важно да се знае, че голяма част дори от вътрешните картини изобщо не са “мои собствени”, a “колективни”. Може да идват от моите предци и по мистериозен път да са ми били предадени през поколенията и да са достигнали до мен. Терапевтичният метод фамилна костелация16 се занимава точно с този проблем и го лекува. Всеки, който е участвал в подреждането, знае от личен опит колко силни и интензивни са чувствата, които се разкриват. Според нас това са вътрешните картини, които сме приели от майките и бащите си, които те на свой ред са приели от своите. Тези чувства и образи са моите договори, споразуменията, които съм сключил, това са моите закони за начина, по който функционира светът или по-скоро как би трябвало да функционира.
При едно хопване в рамките на обучението ни за инструктор по положително формиране на реалността възникна въпросът защо една жена се страхува да работи самостоятелно. В отговор на този въпрос се появи картина на бебе в корема на майка му, преминало през поредица от неприятни преживявания по пътя от душата към тялото в утробата на майка си, а и при самото раждане. Преживяното е породило толкова много страхове и съмнения, че по-късно този човек има много ниско самочувствие. При хопването възникна тезата, че професионално самостоятелни стават само хора, при които пътят на душат им от небето към тялото е протекъл сравнително безпрепятствено. Всички други предпочитат да работят като наети лица, понеже са изпитали толкова болка по пътя към самостоятелното си тяло, че не успяват да напуснат майка си (формата) и “да се родят” като самостоятелни индивид.