— Саймън… ъ-ъх… — задавя се тя и очите й изскачат от орбитите.
— Такова… ъ-ъх… онзи… от Сънди Мейл е тук. Дошъл е с фотограф… — Тя се завърта на пети и излита навън, затръшвайки вратата.
Сънди… да му го начукам Мейл! Фотограф! Какво, по дяволите… Но в главата ми изплува, че тази вечер има среща на „Бизнесът в Лийт срещу дрогата“, но дотогава има още време…
В този момент зад гърба си чувам ужасяващ писък. Обръщам се и виждам, че Мел се е подхлъзнала и се тръснала с цялата си тежест върху Тери.
— А-А-А-А-А! МА-А-АМКА МУ! — вие той в агония. Мелани се изправя и започва да се извинява:
— О, Тери, извинявай, наистина извинявай, вратата се отвори, стреснах се и се подхлъзнах…
Курът на Тери ужасно е пострадал. Изглежда се е пречупил нещастникът, изглежда смачкан, целият е черен, син и червен. Той пищи, Ники звъни в Бърза Помощ по GSM-а си, а аз си мисля — шибания Сънди Мейл… и какво, по дяволите, ще правим, ако пенисът на Тери не може да се оправи? Той е основния тъпкач…
— Раб, поеми нещата тук, закарай Тери в болницата…
— Но какво…
— Шибаната преса е долу!
Обличам се набързо и слизам. Долу ме чака млад нахъсан таблоиден прошляк, за който лесно можеш да си представиш, че след двадесет години седи все в същата дупка и върши същата работа на скапания си Мак.
— Тони Рос — протяга ръка той. Шашкам се от присъствието на фотографа и забелязвам, че Мо ми прави напълно объркани знаци. — Относно „Бизнесът в Лийт срещу дрогата“. Искаме да направим статия.
— О… колко навреме. Тъкмо се готвех да тръгвам за учредителното събрание в Асембли Руумс. Елате с мен — подканям ги, нетърпелив да ги разкарам оттук.
— Трябват ни снимки на бара — намесва се фотографът.
— Винаги можете да ги направите. Сега по-добре да побързаме за Асембли Руумс и ще ви запозная с основните хора — обяснявам на журналиста, докато го избутвам през вратата заедно с ошашавения фотограф.
Но Мораг също е по петите ми и ми маха да се върна.
— Саймън — шепти тя, — какво беше това?
— Първа помощ, Мо. Тери не е добре. Заеми се!
Тръгвам по Конститюшън Стрийт с двамата вестникари и се сещам, че съм подранил за събранието, но казвам на портиера на Асембли Руумс:
— Засечка, мислех, че е станало седем и половина.
Журналистчето, този Тони Рос, предлага да се върнем в Порт Съншайн, но аз ги отвеждам в Нобълс. Така ми се отваря възможност да раздуя здраво за анти-дрога проекта, но съм малко разсеян, защото се безпокоя за кура на Тери и как това ще ни забави. Извинявам се, измъквам се навън и звъня на Раб от зеления GSM. Нещата никак не са розови.
После завличам Рос и фотографа обратно в Лийт Асембли Руумс за събранието. Пол Карамаландинос е основния, с който трябва да се установят връзки — рекламен агент, юпи, който продава алкохола на корпоративните магнати и пази техния дял от пазара.
Пол определено изпъква на фона на останалите. Болшинството са типичните загрижени граждани и по-точно нещастници, които хал хабер си нямат от дрога, нямат никакъв опит с наркотици и дори не познават някой, който е имал. Има и няколко стари магазинери, но повечето са представители на прииждащите универсални магазини. Има и един тип от местната администрация, алкохолик с червена мутра, чиито батерии са паднали окончателно отпреди двадесет години и сега основната му работа е да се влачи по погребения на колеги, на които никой друг не иска да отиде.
Рос задава няколко въпроса, приятелчето му прави няколко снимки, но те бързо се отегчават и се омитат, не че не ги разбирам. Около масата има достатъчно експертна мисъл, но тя идва само от три глави, докато другите са повече от кухи. Те поне имат приличието да си мълчат и дискусията се развива интелигентно. Решаваме да кандидатстваме за пачка мангизи, заделени от някакво Министерство или държавна агенция за местни образователни програми и избираме комитет, който да менажира парите и да движи бизнеса на групата. Вече доста съм се сближил с моя средиземноморски приятел Карамаландинос и го предлагам за председател, напълно сигурен, че ще ми върне жеста и ще ме предложи за желания от мен пост. Да, бих се радвал да бъда един Гордън Браун на този Тони Блеър и да приема фискално разумната, неблагодарно тежката роля, обичайно отредена за шотландците.
— Работата е тежка, но не възразявам да стана ковчежник — заявявам пред изпънатите физиономии около масата. Мамка му, ако това е каймакът на бизнеса в Лийт, тогава старото пристанище няма много шансове да се възроди. — Имам предвид, че е най-добре да изберем човек, който е свикнал да борави с пари. Смятам, че при обществените средства е важно не само всичко да е на масата, а и да се вижда ясно, че е там!