Разбира се, драги. Е, вече мога да считам мисията за приключена и решавам да закрия вечерта неприлично бързо.
— Добре, Пол, ще трябва сега обаче да ме извиниш, приятел — казвам, сочейки му вратата. Има някои неща, които трябва да свърша.
— Иска ми се още малко да продължим… Целият трептя…
— Налага се да остана сам, Пол, имам среща с една дама — усмихвам се и Пол ми кима с усмивка, но не може да скрие разочарованието си, че го надрусах и изоставих. Изпращам го навън, стисвам му ръка и усещам, че нещастникът е изпънат като струна. Той маха на едно такси и изчезва. Щях да оставя Пол още, но той си изигра картите твърде бързо. Бащата често използваше една реплика от филм с Джеймс Кагни — „никога не им позволявай да си поемат дъх“ и това се оказа най-добрият съвет, който някога съм получавал от него. Така определено е жестоко. Но ако ги оставиш да им се размине, те просто не се научават. После някой друг ще ги изработи много по-жестоко и със сигурност този някой ще е много по-безскрупулен. Жестоко е да си мекушав, както казваше Шейки. Или беше Ник Лоу?
Пол. Какъв кретен. Да съм го представел на Ники, на моята Ники? Сигурно се ебаваш! Такова парче се предлага на свръхвисока цена, толкова висока, че подобен нещастник никога не може да си я позволи.
Целия ден бях мислил за нея. Някои гаджета ти влизат под кожата, само защото не можеш да определиш какво точно в тях те разпалва. Тя е този тип. Красива, наистина, но способна да бъде различна всеки път. Лещи или очила. Косата спусната, на опашка, на плитка или прибрана. Скъпи маркови дрехи тип жената-вамп или спортно-небрежна. Поведение и жестове сърдечни, после дистанцирани. Знае точно кои бутони да натисне у мъжа и го прави без дори да се замисля. Да, това е моето момиче.
41. Лийт никога няма да умре
Събота сутрин е, човече, Али спи, така че потеглям към библиотеката. Напоследък съм по-добре с дрогата, значи, злите кучета на глада не ме преследват така, защото съм се потопил в книгата, човече, но нещата не изглеждат особено добре, между мен и нея, значи. Повече от сигурен съм, че някой налива отрова там, някой я навива срещу мен. Не знам дали е сестра й или по-вероятно Сик Бой, след като работи вече в пъба му. Този подъл котак само ме използва да изработим Братчеда Доуд. После не щеше и да знае за мене. Поне не ме изпорти на Франко за мангизите от Рентън, сигурно и няма да го направи, защото и аз имам едно друго срещу него.
Липсата на приятели поне ми отваря възможност да се хвана сериозно с книгата за Лийт. Събота обаче е кофти ден, много изкушения има в събота, човече, по улицата е пълно с котаци и дрога, така че тръгвам към града по най-прекия път към читалнята. Цялата тази работа с микрофилмите е егати странното нещо. Всичката тази информация, всичката история, дори и написана избирателно от едрите котаци, само на една ролка филм! Предполагам, че ще успея да намеря и други гледни точки, все пак, обаче.
1926, Общата стачка в Лийт. Четеш кой какво е казал тогава и направо разбираш, в какво са вярвали лейбъристите. Свобода за обикновения котак. Не като сега „разкарайте Торите“ или „дръжте торите далече от властта“, което е просто един по-мил начин да кажат „дръжте ни на власт, човече, дръжте ни на власт, защото ни харесва“. Правя страшно много записки, значи и времето направо лети, лети и изчезва, човече.
Когато се връщам вкъщи нещо не е наред. Влизам, направо подскачайки от радост, със записките под мишница, значи. Анди е облечен в официалното си костюмче и като се обръщам гледам Али с няколко готови пълни сака. И да, всичко изглежда, че са тръгнали да си ходят, значи.
— Къде беше — пита тя.
— Ей, само бях до библиотеката, значи, за тая книга с историята на Лийт, значи, малко проучвания, нали знаеш?
Тя ме поглежда, сякаш не ми вярва и ми се приисква да я накарам да седне и направо да й покажа нещата, но лицето й е някак напрегнато и виновно, значи.
— Отиваме при сестра ми. Нещата започнаха да стават… — тя поглежда към Анди, който държи онзи пластмасов Люк Скайуокър, с който налага един Дарт Вейдър, значи, и снижава глас. — …знаеш за какво говоря, Дани. Щях да ти оставя бележка. Просто ми трябва малко пространство, за да помисля.
О, не, не, не, не, не.
— И за колко време, значи? За колко?
— Не знам. Няколко дни — вдига рамене тя, дръпвайки от цигарата си. Тя обикновено никога не пуши край дребния, значи. Сложила си е големите обеци като златни обръчи, човече, бялото яке и изглежда страхотно, просто страхотно.