— Нищо не съм взимал — казвам й. — В джобовете ми няма нищо — казвам, преобръщайки ги демонстративно, човече. — Имам предвид, абсолютно нищо от сума си време. Само си работя върху книгата, значи.
Тя така някак бавно клати глава и вдига сака. Явно нищо няма да ми каже, няма да ми проговори.
— За какво толкова ще мислиш? — питам я. После викам — За него ли? Така ли? — аз един вид повишавам глас малко, после се успокоявам, защото не ща сцени пред малкия човек. Той не заслужава това.
— Няма никакъв „него“, Дани, каквото и да си мислиш. Аз и ти — това е проблемът. Няма и много останало от „аз и ти“, нали? Твоите приятели, твоята група, сега и твоята книга.
Сега е мой ред да мълча. Дребния човек ме поглежда и аз опитвам да се усмихна.
— Знаеш къде съм, ако ти потрябвам — казва тя, прави крачка напред и ме целува по бузата. Искам да я сграбча в ръце и да не я пусна, да й кажа, че я обичам и искам да остане завинаги.
Но не казвам нищо, просто защото не мога, просто не мога. Самият Ад ще се заледи, докато успея да измъкна тия думи от устата си, а толкова искам да ги кажа. Но просто е… сякаш съм физически неспособен да го направя.
— Докажи ми, че можеш да се справиш сам, Дани — прошепва тя, стискайки ръката ми. — Покажи, че си способен да контролираш нещата.
И малкият Анди поглежда назад и вика:
— Чао, тате!
И после ги няма човече, отишли са си. Поглеждам през прозореца и ги виждам да вървят по улицата към Джанкшън Стрийт. Аз се просвам на фотьойла. Запа, котаракът внезапно скача на дръжката и ми изкарва акъла. Аз го погалвам по козината и се разридавам, хлипам без сълзи, треса се като в някакъв пристъп, човече. В един момент дори не мога да си поема въздух. После малко се стягам малко, значи.
— Сега сме само аз и ти, приятел — казвам на котака. — За теб е по-лесно, Запа, човече, защото котките не се обвързват емоционално, значи. При вас е едно бързо на покрива и после бум, тряс и драго ми беше — казвам на момчето и го поглеждам право в дръпнатите му зелени очи. — Теб и това вече не те касае, човече — засмивам се, — искам да кажа, съжалявам за мъжката ти гордост, човече, наистина жестоко е, не е редно, значи, но е за твое добро. Наистина ми беше кофти като те водих на ветеринаря, не го забравяй, приятел.
Котакът отваря уста и измяуква, значи, така че ставам да видя какво да му дам за ядене. Няма почти нищо както за Homo Sapiens, така и за семейство котки, хладилникът си е направо празен. Легенчето на Запа смърди, значи трябва да му взема нов пясък.
— Благодаря ти, човече — викам на Запа. — Страшно ми помогна. Вместо да седя тук и да се самосъжалявам, заради теб съм принуден да изляза за котешка манджа и тоалетна. Да се върна към света и така нататък. Ще ида по Къркгейт, ще ти взема хапване и ще те опесъча, значи.
Да, малките мравчици ме полазват и не мога да си намеря място. Вървя надолу по улицата и после поемам по Къркгейт. Правя си пазара в Куик Сейв и излизам пред статуята на кралица Вик в началото на Уок. Денят е учудващо мек за ноември и е пълно с народ. Дребни пичове думкат хип-хоп ритми, жени и деца дъвчат шоколадчета, всякакви политически котаци са опънали масички и подканят да си купиш революционни вестници и такива неща, значи.
Странна работа човече, тия политическите копелета като че ли всички са от лъскави семейства, значи, студенти и такива разни. Не, че нещо ми пречи, но значи, смятам, че тия дето са като нас трябва да агитират за промяна, значи, а не само да се друсаме. Като с Общата стачка, значи, така трябва да е. Какво става с нас? Джоуи Парки върви насреща ми и аз привличам вниманието му, така да се каже.
— Добре ли си, Спъд? Как върви? Ще идваш ли на събирането на групата в понеделник?
— Да-а… — отговарям. Дори не знаех, че в понеделник има сбирка. Тогава Парки, клетият, се налага да чуе всичко, всичките ми проблеми, човече, за това, че Али е отишла у сестра си с Анди.
— Много лошо, приятел. Но нали ще се върне, а?
— Разправя, че било само за няколко дни, че искала да премисли нещата. Искала да види дали ще се оправя сам. Адски губеща позиция, човече, по-лошо не може. Тя бачка в пъба, значи, онзи, на Сик Бой пъба. Кофтито е, значи, че ако се оправя сам, тогава ще си каже — „нищо му няма, значи, добре е“ и ще ме напусне. А ако се друсам и прецакам нещата ще каже — „гледай докъде го докара тази отрепка“ и пак ще ме напусне. Просто няма изход, никакъв изход, човече.
Момчето Парки си има работа, затова занасям котешката тоалетна на приятелчето Запа и му уреждам добро хапване. Сипвам стария напикан и насран пясък в един вестник и слагам всичко това в найлоново пликче. После сипвам новата тоалетна и нашият почва да я рови, след това се юрва да тича в кръг с вирната опашка и да се търкаля по земята и си мисля, човече, ако и аз можех така малко да се потъркалям и потърча, добре щеше да ми дойде.