Мисля си колко неестествено би било да си добра в правенето на чекии, мисля си за курове и скоро Маклимънт свършва. Лорън е изписала купчина листа за шотландската диаспора, Рос, „американския шотландец“, сигурно яко одървен в тесния си Ливайс довършва драсканиците си за английската жестокост и несправедливост през вековете. С трясък затваряме папките си почти едновременно и ставаме. На излизане Маклимънт хваща погледа ми. Мутрата му е точно като на бухал. Тъпа. Нямам представа какво е мнението на разните му там орнитолози, но истинските разбирачи от соколи, ястреби и други грабливи птици веднага ще ви кажат, че по-тъп хищник от бухала няма.
— Мис Фулър-Смит, може ли да поговорим за малко — казва тежко той.
Обръщам се към него и отмятам косата си зад едното ухо. Повечето мъже не могат да устоят на това: безусловния жест на непорочната девственост. Актът на повдигането на брачния воал, на разкриването. Маклимънт е циничен, съсухрен алкохолик и следователно идеално програмиран да се хване на тая въдица. Заставам до него малко по-близо, отколкото трябва. Винаги работи добре, когато го правиш със свити по природа мъже, които обаче имат хищнически инстинкти. И в този случай няма грешка. Проработва безотказно.
Тъмните, постоянно стреснати очи зад очилата се разпалват. Изтънелите косми на оредялата му коса се надигат с няколко милиметра като от статично електричество. Комичното му сако с подплънки се надува от превзета въздишка.
— Струва ми се, че още не съм получил есето ви за втория семестър — издекламира той с очевидна похотлива нотка.
— Още работя по него. Нямам много време, защото ми се налага да работя нощем — усмихвам се.
Маклимънт, който или е много обигран (в което, определено иска да повярвам) или просто хормоните му вече са паднали под критичното ниво, за да се разгорещи за по-дълго, кимва гробовно:
— Следващия понеделник, Мис Фулър-Смит.
— Ники, ако може — накланям усмихнато глава на една страна.
— Следващия понеделник — повтаря Маклимънт и се сгърбва да събира нещата си от катедрата. Кокалестите му, възлести ръце сковано подреждат листата и ги запращат в чантата му.
За да получиш нещо трябва постоянство. И аз не се предавам.
— Лекцията ви наистина, наистина ме увлече — грейвам аз. Той вдига глава и пуска хитра усмивка.
— Чудесно — отсича сухо той.
Тази малка победа ми вдига настроението и заедно с Лорън се отправяме към барчето.
— Тоя семинар по кино. Какъв е контингента?
Лорън помръква, явно представяйки си всички бели които предстоят, всички досадници, които ще се изтърсят от този контингент рано или късно в квартирата. Пресмята кои от тях са способни да омърлят всичко наоколо, кои ще се натискат за секс, кои ще буйстват.
— Един-двама стават. Обикновено сядам до този, Раб. Малко е по-голям, към трийсетака, но става.
— А за леглото, става ли?
— Ники, ужасна си! — клати тя глава.
— Аз съм свободна жена! — протестирам. Обръщаме кафетата набързо и тръгваме към аудиторията.
Преподавателят е някакъв спечен тип. Издълженото му тяло и закръглените рамене образуват идеалната поза, в която може да съзерцава пъпа си докато говори с мекия си, дълбок южноирландски акцент. Часът продължава с прожекцията на кратък руски филм с непроизносимо заглавие. Някаква пълна тъпотия. Точно по средата вратата се отваря и влиза някакъв пич със синьо яке, италиански лейбъл, кимва към даскала, за да се извини, усмихва се на Лорън и се тръсва на мястото до нея.
Хвърлям поглед към него и той поглежда към мен, съвсем за кратко.
След лекцията Лорън ми го представя. Раб. Той е сърдечен, без да е лигав, което доста ми допада. Среден на ръст, слаб, светло кестенява коса, кафяви очи. Отиваме в клубчето да пийнем по нещо и да поприказваме за курса. Тоя Раб не е от хората, които се набиват на очи. Странно, защото е доста хубав. Хубостта му обаче е доста стандартна, точно този тип, който една жена чука между две сериозни гаджета. След първата бира той се отправя към кенефа.
— Готин задник — отбелязвам. — Падаш ли си по него? Лорън поклаща глава и се цупи.
— Той си има постоянно гадже и чака дете.