И така, стоя си сам в къщи и отчаяно се нуждая от компания. Тогава си мисля, че може би изкуството ще спаси деня и вадя записките си, значи, и ги изчитам пак. Почеркът ми не е кой знае какъв връх, та ми отнема повечко време докато ги прочета. После на вратата се звъни и си мисля, че може да е тя, може да се е върнала, може би, за да ми каже — „не, глупаво е така, Дани Бой, не мога да изтърпя толкова време без теб, обичам те“, така че търча да отварям, но — не, не е Али.
Толкова далеч е от Али, колкото би могло да бъде. Франко е.
— Как си, Спъд? Наминах само да си полафим, значи.
Мислех си, че имам нужда от компания, всякаква компания, но всъщност съм искал да кажа почти всякаква компания. Никога не съм си падал по разкази за пандиза, особено след като и аз бях на топло. Точно сега, те ми идват като пълен кошмар. Така че, опитвам се колкото мога да отклоня вниманието на Франко, макар да е страшно трудно, към други теми, като например моята книга за историята на Лийт. Започвам да му разказвам за книгата. Разправям му, че трябва да интервюирам такива хора като него за книгата.
Но явно съм казал нещо не както трябва, защото Франко изобщо не изглежда доволен.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Опитваш се да ме дразниш ли?
Опа-а, леко, леко, див звяр такъв, леко.
— Не, Франко, човече, не, просто искам книгата да е за истинския Лийт, значи, за истински хора. Като теб, човече. Всички в Лийт те познават.
Франко се изпъва на стола, но слава богу, ми се струва, че този път го е приел като четка.
Опитвам се да му обясня какво имам предвид, промъквайки се като котак, значи, върху горещ ламаринен покрив, човече.
— Защото всичко се променя. В единия край е Скотиш Офис, а в другия новия парламент. Обуржоазяване, така му викат интелектуалците, значи. След десет години насам няма да са останали пичове като мен и теб, човече. Виж пъба на Томи Йангър, човече, сега е кафе-бар. Джейнс са го нарекли. Помниш ли нощите, а и сутрините, които сме изкарвали там!
Франко кима и знам, че му лазя по нервите, но като ми е нервно, човече, просто не мога да се спра… като съм притеснен — дума не обелвам, нервен — само плямпам.
— Ще ни отняма като саблезъбите тигри, човече. В града искат само котаците с пари, значи, виж само какво направиха с Дъмбидайкс. Искат да ни изтласкат по крайните квартали, на бунището на града, Франко, казвам ти, човече.
— Майната ти, не мърдам в никакви тъпи квартали повече — казва ми той. — Бях малко в Уестър Хейлз, като се събрах с нея. Само един единствен пъб, копеле, какво става там, мамка му?
— Така е, Франко, скоро старият Лийт няма да го има. Виж Толкрос, човече, сега е финансов център. Виж Саут Сайд — студентски град. Стокбридж от сума си време е станал Юпивил, добрия стар Стокърий. При нас и в Горджи-Далри са единствените места, които останаха за котаците от работническата класа, които са реално вътре в града, човече и само благодарение на футболните клубове. Слава богу, че и те не се изнесоха.
— Аз не съм ти никаква шибана работническа класа! — вика Франко и сочи себе си. — Аз съм шибан бизнесмен! — повишава глас той.
— Но, Франко, значи исках да кажа…
— Запомни ли? Запомни ли, а?
Това е, човече, като улица която си минавал стотици пъти. Ако съм научил нещо, то е да се шмугвам в първата пряка при такава ситуация, значи.
— Да, разбира се, разбира се, Франко — викам и мятам лапи нагоре да покажа, че се предавам.
Бегър Бой изглежда малко се успокоява, но копелето е докачливо и ядно, това е повече от сигурно.
— И ще ти кажа още нещо, ей така, безплатно ще ти го кажа, че да знаеш — Лийт никога няма да умре — натъртва Генералисимус Франко.
Котакът явно не схваща какво иска да му кажа, значи.
— Може би не Лийт, човече, но Лийт, какъвто ние го познаваме ще изчезне — пробвам се пак, но нямам намерение да задълбавам по-нататък, защото знам какво ще стане. Той ще каже — „не, няма“, аз ще кажа — „да, така е, човече, Лийт вече умира, не виждаш ли“ и той ще каже „не, няма, защото аз казвам така“ и с това ще се приключи.
Той прави две големи линии кока и аз се сещам за обещанието ми към Алисън, но, аз й казах, че ще се откача от дрогата, а за мен дрога значи херо, също казах, че ще оставя крека, а не коката, никой не е споменавал нищо за кока, значи. В случая става дума и за Франко, така че отказът е практически невъзможен.