— Определено — усмихвам се.
Раб поглежда Саймън с омраза, умирайки да попита къде ще ходим, но пропуска тази възможност, защото ние експедитивно се измъкваме, отиваме на гарата и хващаме влака за Глазгоу. Във влака Саймън ми прави инструктаж за набелязаната жертва и звучи вълнуващо, но и едновременно с това притеснително, че влагаме толкова усилия в преследването на този пич. Докато ми го описва сякаш го виждам пред себе си. Кратката ясна сводка на Саймън ме кара да се чувствам сякаш работим за МИ5.
— Тип без приятели, домошар, горещ почитател на градския транспорт, леко затлъстял. От породата, чиито родители искат да ги задържат вкъщи, съзнателно или подсъзнателно, опитвайки се да ги направят непривлекателни за противоположния пол като ги подтикват да се тъпчат с невероятни количества храна, която се поднася отвратително често. В нашия случай си имаме работа с екземпляр с особено лоша кожа, причинена от обилно акне а ла седемдесетте години, такова, каквото съвременните диети и препаратите за кожа практически са унищожили. А подобна бледност като при нашия човек може да се забележи само у един-двама източно европейски футболисти по телевизията и не може да се види на запад, дори в Глазгоу. Жертвата е очевиден традиционалист. Това, което трябва да вземем от него е списък с клиентите на банката — имена, адреси, номера на банкови сметки. Разпечатка или още по-добре на диск.
— Ами, ако не ме хареса? — питам.
— Ако не те хареса, значи е педал, толкова е просто. А ако се окаже педал — намесвам се аз — лицето му светва в усмивка. — Мога да разиграя педи, ако се наложи — доволно заявява той, — частта с флирта, разбира се — казва и сбръчква лице в погнуса, — не и секса.
— Това, което говориш са пълни глупости, не всеки нормален мъж си пада по мен — поклащам глава.
— Разбира се, че си падат или са педали, или импотентни, или…
— Или какво?
Лицето му се присвива в още по-широка усмивка. Бръчиците около очите му се намножават. Наистина изглежда като италианец — в това лице има толкова индивидуалност.
— Стига си задълбавала.
— Или какво? — подканям го.
— Или не искат да бъркат бизнеса с удоволствието.
— Не съм те спряла — усмихвам се.
Саймън пуска преувеличено тъжна физиономия.
— Това искам да кажа. Безсилен съм да ти устоя и той също няма да може. Помни ми думата — казва той и добавя нежно: — Вярвам в теб, Ники.
Наясно съм какво иска да постигне с тези думи, а също и че го е постигнал. Нямам търпение да започна. Слизаме от влака и намираме съответния пъб. Виждам го сам на бара — човекът от моите малки преследвачески кошмари. Саймън ми кима и изчезва, а аз преглъщам гордостта си и действам.
45. Волният ездач
Мозъкът ми е, значи, мътен, та мътен, човече. Основно, защото си пуснах Лу Рийд и взех няколко хапчета да разпусна, така че съвсем не бях на себе си, когато Чизи Звяра ми звънна. Никога не съм го смятал за кой знае какво, значи, иначе не е лош пич, просто някак се лепна за мен в пандиза. Дори не знаех, че е излязъл. Цялата работа беше, че толкова се нуждаех от някаква компания, а пък Чизи имаше името на онзи кон, дето му го дало неговото приятелче Марсел. Това момче никога не подхвърля губещ кон. И така, Бени на Слейтфорд взима залога и влизаме в барчето да гледаме нашия бегач, значи, при залози 8:1. Сноу Блек — пълен аутсайдер с време 2.45 на Хейдок.
Не можах да повярвам, човече. Още от самото начало нашето момче повежда. По средата вече е откъснало всички и бяга само. Няколко се опитват да го доближат на последната обиколка, но пичът лети, направо хвърчи, значи. Всъщност това е най-предрешената гонка, която някога съм гледал. Не, че нещо се оплакваме, човече, дори през главата не ни минава да се оплакваме. Само крещим — ЙЕ-Е-Е-ЕС-С-С-С!!! и се хвърляме да се прегръщаме под огромния телевизор на бара и аз изведнъж замръзвам като си помисля какво им е било на онези, които са попадали в тия огромни ръчища. Успявам да се откопча и казвам, че ще взема още бира, за да празнуваме. Докато си бъркам в джобовете за пари, напипвам още от ония хапчета.
— Як залог, а? — целият размазан от щастие казва Бени.
— Много си прав, котако — ухилвам се.
— Човек трябва да се ослушва и оглежда — отвръща на усмивката с усмивка Чизи. — Късмета на жребия, така да се каже. Понякога печелиш, понякога губиш.
Ебаси кефа човече, прибирам цели четири бона, а Чизи — осем и половина. Четири бона! Ще заведа Али и Анди на почивка, в Дисниленд например! Много мило от страна на Марсел и много гот от страна на Чизи, разбира се, че го сподели с мен!