Ники е богиня. Наблюдавам я. Знае как да свири на тънката струна, как да накара някой да се почувства ценен. Например, не те пита просто дали искаш един фас, а казва — „Би ли искал да изпушиш една цигара с мен?“. Или „Да изпием ли малко вино заедно?“ и виното винаги е червено, никога бяло. Това отличава класното гадже от мърлите от Фиф или Есекс със селяшкото им студено къдрене. Тия пуйки увоняват всичко с пръдните си от бялото вино. „Да направя ли чай за двама ни?“ или „Много ми се иска да послушаме заедно Бийтълс. «Норуиджън Ууд». Би било чудесно!“. Или „Защо не идем да си изберем малко нови дрехи?“.
В нашата финансова далавера тя се справя по-добре от мен и започвам да се тревожа за собствения си напредък. Поне снимките вървят добре, макар че имах съмнителната чест да заснема Майки Форестър, на който Уанда направи свирка в един от асансьорите на Мартело Корт снощи. Брайън Кълън, стар приятел от Лийт, охранява най-високата кула в Единбург, имам предвид Мартело Корт, а не мизерния инструмент на Майки. Но така или иначе, брат номер четири е задоволен.
Далаверата започва наистина да ме тревожи, но молбите ми са чути и Скрийл ми се обажда:
— Здрасти приятел — казва той в слушалката, докато се опитвам да не кихна и да прахосам голямата линия кока, която току-що смръкнах. Напоследък по-голямата част от белия прах засяда в кухините и синусите ми. Когато се издухам в кърпичка, по-голямата част от дрогата отива в нея, отколкото в дробовете ми. Направо ми се ще да си промия сополите. Носът ми се е сдухал. Минавам на крек.
— Скрийл. Тъкмо си мислех за теб, стари негоднико. Тъкмо викам на един приятел: Скрийл, приятелчето от Глазгоу, е, това е пич! Никога не ме е дънил! Някакви новини? Нещо ново?
— Какво си замислил, Сик Бой?
— Толкова ли е очевидно? — подхилвам се гадно. Това прави коката. Поръчал съм си бавен и скъп трип към Ада.
— Изобщо не е. Както и да е, гаджето, което търсиш се казва Шърли Дънкан. Тя е ниска, тлъста, живее с майка си в Говънхил. Няма гаджета. Срамежлива. Тя и приятелките й пият в „Ол Бар Уан“ всеки петък след работа. Тази вечер ще е там.
Какво безподобно човешко същество е този глазгоуец.
— Ще се срещнем в Сами Даус в шест.
— Нямаш проблеми. Чао.
Отивам на гарата, спретнат в яке и панталон Армани и пуловера ми Роналд Мортесън. Обувките са Гучи. За съжаление не успях да намеря прилични чорапи в скрина и се наложи да обуя спортните Адидас с гадния ефект на хавлия. Трябва да ги разкарам, трябва да намеря магазин за чорапи на Уейвърли или край с мен.
Купувам светло сини копринени чорапи и дори се замислям дали да не дам адидаските на Скрийл, но пък той може да не разбере жеста. Преди да се метна на влака си проверявам SMS-ите. Рентън ми съобщава, че се е върнал в Шотландия. Копелето го е налегнала люта параноя. Дори не казва, къде е отседнал, за да не го изтропам на някой от приятелчетата на Франсоа. Скоро ще го открия къде се е заврял, няма страшно.
Звъня да запазя нощувка в Малмезон в Глазгоу, с мисълта, че ако отседна в скъп хотел, ще имам по-голяма мотивация.
След като слизам от влака отивам право в Самиз, където Скрийл вече ме чака на бара. Внезапно осъзнавам, че са изминали четири години. Опитвам се да не трепна, когато той ме представя като Сик Бой на няколко местни мизерници.
— Сик Бой тук е Почетен Господин — смее се Скрийл, — малко противоречие, но какво да се прави.
Нещастници. Ако в Глазгоу им вземеш ножовете и ги научиш на малко лична хигиена от тях ще станат великолепни домашни любимци. Скрийл обаче председателства сбирката и освен това е свършил добра работа, така че съм напълно съгласен да се сниша и да поема всичките му ебавки в очакване на главното ястие.
— Както и да е, къде е малката птичка? — снижавам глас и леко припявам песничката от един анимационен филм, който бях гледал, май беше песента на Катнип от „Хърмън и Катнип“. — В настроение съм за любоо-оффф…
— Дори не ща да знам какви си ги намислил — ухилва се Скрийл, което трябва да рече, че копелето направо си умира да разбере нещичко. Пликът, който пъхам в джоба му го кара да замълчи.
— Някой ден ще ти кажа, но не сега — казвам с хладна окончателност.
Излизаме и пресичайки Джордж Скуеър под монотонния дребен дъждец, навлизаме в Мърчънт Сити, както нечистоплътните копелета наричат тази част от смрадливата си кочина. Едно униформено ченге спира някакво деграде с кутийка бира и му вика да я хвърли. Ебаси нелепицата! Ако трябваше Глазгоу да се прочисти от пияници и мизерници, просто трябваше да натоварят цялото си шибано население на камиони за добитък и да ги закарат някъде в Хайлендс.
Споделям със Скрийл всичко това и той ми се сопва, че ако не съм му бил приятел със сигурност щял да ме заколи.