— Болеше ме — срязвам го. — Беше гадно!
Саймън ме поглежда, сякаш и той самия ще избухне в сълзи всеки момент.
— Съжалявам… Не предполагах, че ще стане така… И тия скапаняци на Тери… — Аз се свличам в ръцете му. — Ти се справи чудесно, Ники, но аз повече никога няма да ти причиня подобно нещо.
— Обещай ми! — поглеждам нагоре към него и го моля, обожавайки усещането на ръцете му около себе си, чувствайки се толкова мъничка.
— Обещавам — отвръща той.
— Както и да е — казвам му, — това беше краят и на брат номер пет.
— А какво става с другото нещо? — пита Саймън и аз му обяснявам, че всичко е под контрол.
Защото знам, че Алън ще се обади. След работа той ме заведе на вечеря в ресторант „Вездесъщия картоф“. Аз настоях да е там, защото ми допадна името. Саймън, Тери и останалите в Единбург се отнасят презрително към Глазгоу и неговите жители, но аз съм била там няколко пъти по клубовете с компания от Университета и като страничен човек, считам, че там има повече атмосфера, жизненост и дружелюбие отколкото в Единбург.
„Вездесъщия“ беше втората ни среща. На първата в О’Нийлс лесно го заприказвах и после го питах не иска ли да сменим мястото. Отидохме в по-малък и по-тих пъб, а той изглежда напълно бе хлътнал.
В края на вечерта клетият нещастник направо пърхаше с крилца докато ме изпращаше до Куийн Стрийт за последния влак Позволявайки му да ме целуне на платформата, усетих ерекцията му. Разбира се, проявих се като истинска лейди и не го споменах.
Качих се на влака и му помахах за довиждане колкото се може по-церемониално. Докато наблюдавах как фигурата му се смалява започнах да си го представям отслабнал, с по-стилни рамки на очилата, дори с контактни лещи и си помислих… не, не става.
На следващата ни среща във „Вездесъщия“ нанесох удара. Саймън ми каза да го давам по-полека, но той не знае колко е хлътнал Алън.
— Само искам разпечатка на всички клиенти на вашия клон, Алън. Никой няма да разбере, че е дошъл от теб. Искам да го продам на една маркетингова компания. Плюс банковите сметки.
— Ще… Ще видя… какво мога да направя…
Отивам в тоалетната и звъня на Саймън по GSM-а и му съобщавам добрата новина.
— Не, Ники, действай предпазливо, предвиждай реакциите му!
— Но той е луд по мен! Навит е!
— Може и да е навит за момента, но за да стане работата трябва да се лепнеш за него седем дни в седмицата по двайсет и четири часа! Падаш ли си?
— Не, но…
— Сега всичко е наред, но като си легне сам в леглото, след като си протрие кура от чекии по теб, тогава идва горчивината, самоненавистта и най-важното — съмненията.
Саймън може и да не познава всички страни на човешката природа, но определено разбира от слабостите на хората. Разсъждаваше напълно разумно. Но кой би могъл да устои на собствените си онанистични фантазии? Кой мъж би пренебрегнал такова нещо?
Но Саймън беше прав, Алън вече беше размислил. Докато бях там, всичко беше наред, но след като само за малко го оставих, той набързо бе възвърнал разсъдъка си. Когато се върнах, той ми каза, че може да ми даде имената и адресите, но не и банковите номера, защото това може да го вкара в голяма беля. Защо изобщо са ми притрябвали банковите сметки, след като става дума за маркетинг?
Какво можех да отговоря?
— Искам да ги продам на един хакер, който да влезе в системата и да ги изтрие.
— В никакъв случай! Не!
— Само се шегувам… — смея се.
Той ме поглежда притеснено и после се засмива също.
— Не знам пинкодовете и не мога да подпиша нищо, нали? Това просто спестява време на компанията за базата данни. Те се опитват да вкарат възможно най-много подробности за клиентите по възможно най-бързия начин — Взимам едно картофче от чинията си. — Чудесни картофки — казвам му, утешавайки се с мисълта, че картофите тук наистина са великолепни.
48. Курвите на Амстердам т.5
Единбург: точно такъв, какъвто го помня. Студен и влажен, макар да се предполага, че зимата е свършила. Хващам такси до Стокбридж, право в квартирата на приятеля ми Гавин Темпърли. Темпс е един от малкото ми приятели, които не са и помирисвали дрога, така че през годините поддържах връзка единствено, с него. Той никога не бе имал време за кретени като Бегби.
Когато пристигам пред вратата, момиче на около двайсет тъкмо излиза. Гавин изглежда притеснен. Явно се бяха карали.
— Извинявай, че не те представих — казва той като влизаме вътре. — Това беше Сара. Така да се каже, сега не съм точно номер едно в нейния хит-парад.
Мисля си, че аз пък ще съм адски доволен само да вляза в чарта.
Слагам чантите си на пода и с Гав забиваме в първия пъб и след това отиваме за по къри. Къри ресторанта е добър и евтин, очевидно популярен сред женените двойки, но за съжаление и сред групи пияни тийнейджъри. В Амстердам има няколко добри къри ресторанта, но я няма тази къри-култура както тук. Групата шумни, пияни откачалки на няколко маси от нас също са част от тази култура. За щастие, аз съм с гръб към тях, така че мога по-спокойно да се наслаждавам на своите „бринджал баджи“ и „скариди мадрас“ за разлика от Гав, който е длъжен да наблюдава фронтално шумните им, отегчителни закачки. Скоро и двамата сме достатъчно пийнали, за да ни пука.