Докато не тръгвам да слизам на долния етаж до тоалетната. По стълбите сърцето ми спира и се качва в гърлото. Някакъв психар, със стиснати юмруци тича отгоре право към мен. Заковавам. Ад и кошмар… Това е той… Ще блокирам удара му и ще го просна, хващайки го за крака…
Не.
Това е друг идиот, който минава покрай мен и ме избутва, но аз нямам лоши помисли. Всъщност направо ми се ще да разцелувам този конкретен социопат, само защото не е Бегби. Благодаря ти, благодаря ти, шибан метъл такъв!
— Какво да не ми искаш автограф? — зъби се копелето, докато ме отминава.
— Извинявай, приятел, помислих те за друг — обяснявам. Психарят промърморва нещо, после се набутва в кенефа. За секунда си помислям, дали да не го последвам вътре, но се отказвам. Едно от нещата, което Раймонд, моят инструктор по шотокан карате, успя да ми набие в главата е, че най-важното в бойните изкуства е да се научиш, кога не трябва да ги използваш.
След вечерята двамата с Гав се връщаме у тях и продължаваме да пием и да раздуваме, да си говорим за живота, изобщо да наваксаме пропуснатото. В изражението му има нещо, което ме натъжава. Чувствам се отвратително, че изпитвам подобно чувство към него, не че нещо се надувам, а защото наистина го харесвам, но той сякаш е застанал лице в лице със собствените си ограничения, без да се научи да се наслаждава на това, което има. Той ми казва, че още е на същия пост в Отдела по заетостта и май само толкова ще може да се издигне изобщо. На няколко пъти вече са му отказали повишение, така че дори е спрял да се опитва. Предполага, че са го набелязали като пияница.
— Странно, защото, когато започвах там, беше задължително да пиеш. Репутацията на чест клиент из пъбовете показваше, че си социален, че си отборен играч. Сега те считат за алкохолик. Сара… тя пък иска да зарежа всичко и да заминем заедно. Индия и така нататък — поклаща глава той.
— Не му мисли, а тръгвай — съветвам го, а гласът ми прозвучава настоятелно.
Той ми хвърля такъв поглед, сякаш съм му дал акъл да се захване с педофилия.
— За нея е лесно да го направи, Марк. Тя е на двайсет и четири, а не на трийсет и пет. Има голяма разлика.
— Стига глупости, Гавин! Цял живот ще съжаляваш, ако не отидеш. Ако не отидеш, ще я загубиш и след двайсет години ще киснеш пак в същия този твой скапан офис, ще си се превърнал в жалък треперещ алкохолик, какъвто никой от нас не иска да става. И това ще е края, освен ако не те изритат по-рано за най-дребната глупост.
Очите на Гавин потъват навътре и придобиват стъклен отблясък и аз внезапно осъзнавам колко унизително и враждебно звучат пиянските ми дрънканици в неговите уши. Преди можеше да си позволя да говоря така за работата на хората, да ги правя на нищо, но сега всички са се вкопчили в живота си и залозите са много по-високи с възрастта.
— Не знам — казва той унило, повдигайки чашата към устните си. — Понякога си мисля, че съм роб на навиците си. Че това тук е всичко — изрича той, оглеждайки добре подредената и мебелирана стая. Чудесен единбургски викториански апартамент — еркерен прозорец, голяма мраморна камина, идеален паркет, килими, стари или имитация на стари мебели, изрядно боядисани стени. Всичко е под конец и веднага се досещаш, че именно ипотеката на това място е основната причина той да иска да остане. — Струва ми се, че съм изпуснал влака — заявява той с веселието на човек, който скоро ще бесят.
— Не, просто го направи, това е — подканям го. — Можеш да дадеш апартамента под наем и като се върнеш пак ще е твой.
— Ще видим — усмихва се той, но мисля, че и двамата знаем, че няма да го направи, тъпото му парче. Гав долавя презрението ми.
— За теб е лесно, Марк. Аз не съм като теб — почти умоляващо заявява той.
Изкушавам се да попитам как, мамка му, е толкова лесно за мен. Проблемът е в собствената му глава. Но не трябва да забравям, че той ми е домакин и приятел, затова се задоволявам само да кажа:
— Ти решаваш, приятел. Ти си единствения човек, който може да изживее твоя собствен живот и си знаеш кое е най-доброто за теб.