Малки ми казва, че Нели се е върнал от Манчестър и е махнал скапаните татуировки от мутрата си, там с някаква си хирургична техника. Нищо чудно. Тъпакът на нищо не приличаше — самотен остров на челото, змия на едната буза, котва на другата. Ебати малоумника. Човек се чувстваше като на лунапарк с него. Копелето винаги се е мислело за голямата работа. Много гот, че се е върнал стига да не започне да се мисли за нещо, дето не е и никога няма да бъде.
След няколко бири отивам при бившата и я намирам пред стълбите да се разправя с някаква крава, която се завърта на пети и се изпарява веднага щом ме вижда.
— Къде беше! Вече чакам такси! — вика тя.
— Бизнес — отвръщам и поглеждам Майкъл. Копелето държи някаква кърпа на брадата си, която е цялата в кръв.
Премествам поглед към Шон и правя крачка към него, а той отстъпва и се свива.
— Какви ги вършиш, тъпак такъв!
Тя се намесва:
— Можеше да му пререже врата! Да му среже сънната артерия!
— Какво, мамка му, е станало?
Очите й се цъклят, сякаш се е друсала.
— Опънал тънка жица на вратата, точно на височината на врата на Майкъл! После започнал да го вика, че дават оная реклама, дето момченцето бие дузпа за Хибс срещу Хартс, за мобилните телефони. Майкъл се втурнал като луд и късмет, че оня нехранимайко не премерил добре височината, иначе щеше да го среже право във врата. Ако я беше сложил на място, щеше да му е отрязал главата!
Мисля си, много добре, просто супер, защото според мен момчето проявява инициатива, значи. Навремето като хлапета с Джоу си ги въртяхме такива. Поне момчето показва дух, желание да върши разни неща, а не да дреме пред телевизионните игри като повечето хлапета в наше време. Поглеждам Шон.
— Видях го от Сам вкъщи 2 — вика той.
Само я фиксирам тая тъпа путка Джун с ръце на кръста.
— Значи ти си виновна — викам й, — щом ги оставяш да гледат шибаните видеокасети!
— Аз съм била виновна, значи?!
— Да ги оставяш да гледат видео, дето им пълни главите с насилие! — срязвам я тъпата пуйка, нямам намерение да споря с нея, не и на шибаната улица. Щото ако започна, накрая тя ще го отнесе и затова на първо място се разпърдя работата помежду ни, защото шибаната крава ми пили нервите докато не издържа и не й нашокам канчето. Таксито пристига и аз се качвам.
— Аз ще го закарам да го зашият, ти се разкарай — казвам й, защото не искам да ме виждат с тоя боклук, мамка му. Хората може да си помислят, че пак сме се събрали! Винаги съм казвал — не глозгаш стари огризки като можеш да си позволиш меню в Макдоналдс.
Определено изглежда като крек-курва, да, сигурно се друса и то пред шибаните дечица… но, не, тя даже не знае какво е крек, просто така си изглежда — като изцеден лимон.
Дръпвам Майкъл в таксито и отлепяме, оставяйки я да стои на улицата. Малкият още държи кърпата на брадичката си. Не е редно, не е редно Шон да му погоди чак такъв номер.
— Бие ли те много брат ти? — питам.
— Да… — отговаря Майкъл, а очите му такива влажни, като на момиче.
Трябва да му вкарам малко акъл в главата на това момченце, че иначе цял живот ще се мъчи. Повече от сигурно е. Няма тъпата му майка да се сети, я. Ще стои със скръстени ръце, докато не стане следващата издънка и ще ми рони крокодилски сълзи, куха лейка скапана.
— Само не ми се разревавай сега, Майкъл! От двамата с чичо ти Джоу, аз бях по-дребният и той ми ги въртеше още по-кофти. Трябва да се научиш да се защитаваш, значи. Хвани една бейзболна бухалка и строши главата на копелето докато спи, разбра ли? Това ще го вкара в правия път! При Джоу проработи, само дето аз го направих с тухла. Точно това трябва да направиш. Може и да е по-силен от теб, но не е по-силен от тухла по тимберицата!
Явно дребният се замисля сериозно по въпроса.
— А ти имаш мен, имаш кой да ти го каже, да те посъветва защото като бях на твоята възраст мен нямаше кой да ме научи и за всичко трябваше сам да се сещам. Старият копелдак, баща ми де, мамка му, му дремеше на оная работа!
Малкото копеленце се шугави нещо на седалката и гледа глупаво.
— Какво има? — питам.
— В училище ни учат да не псуваме. Мис Блейк ни казва, че не е хубаво.
Мис Блейк ни казва, че не е хубаво. Нищо чудно, че Шон се е опитал да го претрепе.
— Знам аз какво й трябва на твоята Мис Блейк — казвам му. — Даскалите хабер от света си нямат! Гледай мен! — соча себе си. — Ако бях слушал даскалите доникъде нямаше да стигна в живота!
Копеленцето се замисля, личи си. Голям мислител е дребния, като баща си. Влизаме в болницата и направо в спешното, идва някаква сестра и прави тъпия си оглед.