— Работата не може да мине без няколко шева!
— Вярно — викам. — Това и сам го знам. Нали ще ги направят?
— Да, седнете и ще ви извикам — разправя тя.
После чакаме до хиляда и едно, мамка му. Каква тъпащина, значи! Можеше да го зашият вместо да го зяпа тая пуйка! Търпението ми се изчерпва и тъкмо се каня да закарам малкото копеленце обратно у дома и там да се оправяме, когато ни извикват. Питат всякакви въпроси, сякаш си мислят, че аз съм го срязал, значи! За малко да ми кипне вече, но се сдържам, че дребосъкът да не натопи Шон, дори по погрешка!
Когато най-сетне свършваме прошепвам в ухото на Майкъл:
— И недей да портиш Шон в даскало, нито на Мис Блейк нито на някое друго копеле! Кажи им, че си паднал!
— Добре, тате!
— Заеби добре или не, само внимавай да не го изтропаш!
Викам му да стои мирен да ида да дръпна един фас в кенефа. Няма вече къде да изпушиш една цигара в наше време, ей!
Сума си време не мога да намеря кенефите и накрая трябва да катеря чак до горния етаж. Като стигам вече ми се и сере и така нататък, значи. Бас държа, че шибаната кока е била смесена с някакво разслабително, да еба. Няма начин, ще трябва да троша пак нечия тиква за това! Юрвам се в една кабинка, тъкмо свалям гащи и се настанявам, когато виждам, че няма кенефпапир. Очакваш някой да се грижи за чистотата в шибаните кенефи, а те са истинско гнездо на зарази, значи! Слава богу, в съседната кабинка сере някакво друго копеле.
— Ей, приятел, тук няма никакъв кенефпапир. Ще ми бутнеш ли малко отдолу?
Тишина.
— Размърдай си задника, бе!
Отдолу се показва малко хартия.
— Супер! — извиквам.
— Няма проблем — отвръща копелето, а гласът му един префърцунен. Сигурно е някой от тия докторите, дето не ебават никой и само се дуят, значи. Чувам как се трясва едната врата, после другата. Мръсното копеле даже не си изми шибаните ръце. Ебаси болницата!
Късмет вади педала му с педал, че не беше там като излязох! Хубаво си изтърквам ръцете, защото не съм като някоя от тия свини! Само ако разбера, че оня тъпак е зашил детето с мръсните си лапи…
50. „… печена риба в касерол…“
Тоя Марк е странна птица. Чудя се, дали не го притеснихме с това показно на цици пред клетия Тери. Чакахме го пред кенефите, но той изчезна и не дойде да пием, дори не каза едно „довиждане“.
— Може пък да се е насрал — засмя се Мел, — и да е отишъл да се преоблече до вкъщи!
После ударихме по няколко, върнах се у нас да чакам моя нещастник от Глазгоу да звънне и започнах да готвя риба в касерол, докато си дърдоря с Даян. Тя беше интервюирала за дипломната си работа момичетата от сауната — Джейн, Фрида и Натали.
Даян е доволна как се развиват нещата.
— Наистина съм ти задължена, че ме свърза с тези момичета, Ники. Вече съм събрала достатъчно за статистически валидна група, което пък придава някаква научна достоверност на тестовете ми.
Тя е умно момиче и я бива да бачка яко. Понякога й завиждам.
— Ти ще завладееш света, скъпа — казвам й. Отивам в кухнята, пълня съд с вода и пускам касетата на Поли Харви. Започвам да поливам цветята, някои от които изглеждат доста запуснати.
Чувам звъненето на GSM-а си в хола и извиквам на Даян да го вдигне. Тя мълчи известно време преди да каже:
— Съжалявам. Мисля, че грешите. Аз се казвам Даян, Ники ми е съквартирантка.
Тя ми донася телефона и чувам гласа на Алън. Явно такава треска го тресе, че не може да отличи английски от единбургски акцент. Представям си го как бачка в тъпата си банка и чака да се пенсионира със златен часовник за безупречна служба.
— Ники… Искам да те видя пак… Трябва да поговорим — мяучи той докато отивам към стаята си с телефона. Клетият Алън!
Тия задници винаги имат нужда да говорят.
— Ники? — умоляващо и с болка въздиша той.
— Алън — отвръщам, за да покажа, че го слушам, но не за дълго, ако смята да ми губи времето.
— Мислех… — казва той напрегнато.
— За мен? За нас?
— Да, разбира се. За това, което каза…
Не си спомням какво съм говорила. Какви тъпи екстравагантни обещания съм му давала. Искам онова, с което той разполага и то веднага.
— Виж, с какво бельо си? Боксерки или слипове?
— Какво искаш да кажеш? — изскимтява той. — Що за въпрос? На работа съм!
— Не носиш ли гащи, когато ходиш на работа?
— Да, но…
— Искаш ли да знаеш, с какво съм облечена?
Следва пауза.
— Какво-о-о…
Направо чувствам горещия му дъх в ухото си, клетия нещастник. Мъжете са такива… кучета. Точно това е думата. Наричат ни кучки, но отлично знаят, че това е проекция на собствената им същност: преглъщащи жадно, раздразнителни, лишени от всякакво достойнство животни, които се движат на глутици. Нищо чудно, че кучето е най-добрият приятел на човека.