Седя си в пъба и съм напълно щастлив, въпреки групата дребни кретенчета, които още висят край джубокса. Тоя Филип нещо се е надул, виждам го вече няколко пъти да си говори с Бегби. Очевидно е решил, че е голямата работа, но поне се държи с повече уважение към мен, защото знае, че с Франко сме си близки, в известен смисъл.
В момента Филип дирижира подигравките към своя едър буцест приятел: тъпия Къртис със заекването, който винаги е обект на шегите им. Копелетата искат да се покажат пред малките тъпи пички, които са довлекли със себе си, но цялата веселба пада доста малоумна.
— Той е шибан педал — подмята един от компанията, а друг кретен започва да се тресе от хилеж сякаш има нервно разстройство Ние определено не бяхме толкова застреляни и задръстени на тази възраст.
— Не съм! Н-н-н-не с-с-съм п-п-педал! — извива нещастника Къртис и се втурва към тоалетните.
Филип вижда, че ги гледам, обръща се към гаджетата, после към мен и казва:
— Може и да не е педал, но е девствен. Не го е правил досега! Кандис, защо не му пуснеш? — пита той малоумното девойче до себе си.
— Майната ти — отвръща тя и ме гледа притеснено.
— О, девствеността — усмихвам се. — Не я похабявайте! Истинските проблеми идват след като я загубиш — казвам им, но само си хабя остроумието с тия тъпаци.
Отивам и аз до кенефа да пусна една вода, а там още е Къртис, да-а, този определено не е от най-блестящите умове. Всъщност самото му съществуване дава основание на хора като анархистите да заявят, че не съществуват добри закони. Например, законът срещу кръвосмешението съществува, за да не се подмотват такива като него наоколо. Това е, кретенията го мъчи момчето и май си е нещо близък със Спъд, което е напълно логично. И какво се получава? Под моя шибан покрив съм събрал двойник на Бегби и Двойник на Спъд! Копелето Филип и приятелчетата му явно постоянно тормозят Къртис. Както навремето аз правех със Спъд в училище, после долу на реката, после в Линкс и на железопътната линия. Странно, мисълта за това ме кара да се чувствам малко гузен. Пичът пикае точно до мен и ме поглежда с усмивката на роден идиот, целия на тръни и страшно притеснен. Аз неизбежно свеждам поглед и поглеждам оная му работа.
Оная му работа!
Най-големият чеп на света! Имам предвид кура, а не Къртис.
Приключвам с уринирането и оглеждам своя собствен пенис изтръсквам го и го прибирам. Не мога да гледам как той прави същото. Този имбецил има по-голям чеп от моя! По-голям от на когото и да било! Как е възможно да се прахосва така подобно нещо! После, отивайки към умивалника, небрежно подхвърлям:
— Как вървят нещата, приятел? Къртис беше, нали?
Пичът се обръща и ми хвърля притеснен поглед. Той идва до съседния умивалник, спечен от ужас.
— Д-д-добре — отвръща той. Очите му сълзят, той постоянно мига, а дъхът му е кошмарен, сякаш е смукал собствения си немит кур, което в неговия случай е напълно възможно, дори при проблеми с гръбнака. Сигурно коремът му е пълен със застояла сперма, пресечена от евтина бира и кофти дрога. Смрадта е точно като от ония химически кенефи по рейвовете или големите рок концерти. Но аз продължавам да мисля за инструмента на този идиот.
— Движиш със Спъд, а? — питам и без да изчакам отговор, добавям: — Със Спъд сме големи приятели още от деца, да знаеш!
Тоя Къртис ме поглежда внимателно да види дали не го будалкам. Не че щеше да разбере.
— А-аз х-х-харесвам Спъд — казва той и добавя с горчивина, — т-т-той единствен не ми се подиграва…
— Пич на място е Спъд — кимам и като го слушам как заеква, се сещам за онази стара антивоенна песен: „средната възраст на американските войници беше д-д-д-деветнайсет“.
— Той разбира, че човек понякога се стяга — обяснява малкият пич с големият…
Приятел на Спъд! Господи, мога да си представя разговора помежду им! „П-п-понякога с-се ст-ст-стягам“. „Не бой се, и аз съм така. Вземи си няколко хапчета и ще се оправиш“. „Добре, супер.“
Аз не бързам, кимам съпричастно докато си плакна ръцете и боже мой, тоя вонящ кенеф има нужда от едно хубаво измиване. Не плащаме ли на чистачите за това? Не, животът би бил твърде прост, твърде не-шотландски, ако хората вършеха работата, за която им се плаща. А този притесненият, той какво би трябвало да върши?
— Няма нищо лошо в това, човек да се притеснява и да е срамежлив. Всички сме били така — лъжа. Слагам ръцете си под сешоара. — Дай да те черпя едно пиене — усмихвам се, отръсквайки капчиците по кожата си.