Когато нещо толкова нормално започне да ти се струва необичайно, значи си водил преебан живот. В Принсес Стрийт Гардънс съм със снаха си Шарън и племенницата си Марина, която не бях виждал до този момент. За пръв път от години виждам и Шарън. Мисля, че последния път беше в кенефа на погребението на брат ми, когато я чуках докато още беше бременна с Марина.
Не само, че не изпитвам никаква емоционална връзка с човека който съм бил тогава, но дори не мога да си представя какво е представлявал той. Сигурно се самозаблуждавам, разбира се, човек никога не може да бъде сигурен, но такова е усещането. Дали все още щях да бъда същия човек, ако бях останал тук? Сигурно не.
Шарън е надебеляла. Тялото й е тапицирано с тлъстини. Старата Шарън, чувствената, похотлива Шарън с големите цици сега е увита в килим от телеса. Не мога да си представя как й изглеждам аз, това си е неин проблем, просто съм откровен в негативната си реакция. Щом се разговаряме обаче, изпитвам вина заради собственото си отвращение. Тя е свястна жена. Седим и пием кафе, Марина се вози на въртележката, възседнала някакво конче със зловеща мутра.
— Жалко, че нещата между теб и онова момче не са потръгнали — казвам й.
— Да, разделихме се миналата година — Тя пали цигара „Регал“ и ми предлага, но отказвам. — Той искаше деца. А аз не искам още едно — обяснява тя и добавя: — Но вероятно не е само заради това.
Седя и бавно кимам, чувствайки се едновременно незаинтересован и сконфузен както винаги, когато хората изсипват най-съкровените си тайни върху главата ти още от самото начало.
— Случва се — свивам рамене.
— А ти, как е при теб? Има ли някой?
— Ами, малко е сложно… Миналата седмица срещнах една жена… — обяснявам и лицето ми странно се озарява, а по устните ми се Плъзва усмивка като си я представям, — …с която се познаваме от преди. А и в Холандия има друга, но там нещата се клатят. Всъщност, там е приключено.
— Същия стар Марк, а?
Винаги съм си падал по по-продължителните връзки, отколкото по авантюрите за една нощ, без да блестя особено в нито едно от двете. Но когато срещнеш някой, без значение, колко пъти си се дънил навремето, винаги си мислиш… да. Толкова сме преизпълнени с надежда, че даже не може да почакаме малко.
— Виж… — пресягам се и бъркам в чантата си, откъдето вадя един плик. — Това е за теб и Марина.
— Не го искам — казва тя и го избутва.
— Не знаеш какво има вътре.
— Знам. Пари?
— Да. Вземи ги!
— Не.
Опитвам се да разбера какво си мисли.
— Виж, знам какво се говори за мен в Лийт.
— Никой не говори нищо за теб — казва тя с тон, който се предполага, че трябва да ме успокои, но всъщност е страшно шибано подкопаващ егото ми. Не може да не…
— Не са от наркотици. Кълна се. От моя клуб — обяснявам, опитвайки се да преглътна иронията на подобно твърдение. Всеки, който печели от нощен денс-клуб дължи парите си, макар и индиректно, на наркотиците. — Нямам нужда от тях. Искам да направя нещо за… племенницата си. Моля те — примолвам се и продължавам притеснено да се обяснявам: — С брат ми бяхме много различни. И двамата бяхме откачалки, но по различен начин. — Шарън ми се усмихва, в отговор й отвръщам със същото, странно разнежен при спомена за лицето на брат ми Били, за това как се биеше заради мен и внезапно съм обхванат от разкаяние, че може би е трябвало да бъда по-благосклонен към него. По-малко критичен, по-освободен и така нататък. Но това са глупости, човек е бил това, което е бил и си остава това, което е. Майната им на угризенията. — Странно, но това, което ми липсва сега от него не е споменът, не е това как е било помежду ни, а възможността нещата между нас да потръгнат по-добре. Променил съм се в толкова много отношения. Сигурно и с него щеше да е така.
— Може би — казва тя внимателно и с очевидно съмнение, макар да не разбирам дали има предвид него, мен или и двама ни. Поглежда плика и го опипва. — Сигурно вътре има стотици.
— Осем бона — казвам й. Очите й за малко да изскочат.
— Осем хиляди лири! Марк! — Тя снижава глас и се оглежда наоколо като в шпионски филм. — Не можеш да се мотаеш по улиците с толкова пари! Могат да те пребият и какво ли не…
— Тогава ги внеси в банката. Виж, няма да ги прибера и ако не ги вземеш остават на масата. — Тя се опитва да каже нещо, но аз я изпреварвам. — Виж, нямаше да го направя, ако не можех да си го позволя. Не съм тъпак.
Шарън прибира плика в чантата, стисва ръката ми и в очите й проблясват сълзи.
— Не знам какво да кажа…
Това е сигнал да се измъквам. Казвам й, че ще заведа Марина на Играта на играчките, докато тя отскочи до банката и по магазините. После докато вървя по улицата, хванал за ръка хлапето, започвам да се чудя какво ще се случи, ако се натъкна на Бегби. Обхваща ме параноя, че ще направи нещо на детето или на Шарън и аз моментално хващам такси до Доминиън, защото вероятността да срещнеш Франко в Морнингсайд е минимална. Когато филмът свършва, отвеждам Марина обратно в апартамента на Шарън.