— Добър удар, Франко — казва Втората Награда, или нещо подобно, но не го чувам, защото пак фиксирам копелето на бара.
— Може да е тръгнал на лов за малки момченца, мамка му. Може да е тръгнал и по моите деца — изсъсквам и този път тръгвам към бара.
Втората Награда само скимти един такъв:
— Франко… хайде… — И хваща недокоснатата си халба. — Хайде да си изпием бирата! — Но вече е късно за такива глупости, той знае, че не го слушам, а след няколко крачки съм право пред извратения звяр.
— Шест, шибано шест, шибано шест! Числото на Звяра — прошепвам бавно в ухото на копелето.
Той рязко се извръща. Гледа сякаш го е чувал и преди. Тогава го фиксирам с поглед, зяпам го сякаш надничам право в душата му, виждам целия му шибан страх, но виждам и друго — шибаната смрадлива гнилост в това копеле, сякаш надничам и в себе си сякаш имаме нещо общо. Трябва да действам, да действам веднага преди другите също да са го видели, защото аз не съм като тоя звяр, просто няма начин.
Това, което виждам в него…
Цялата му представа за себе си, изградена чрез терора над всички останали, цялата се срутва както си стоя пред него, аз, някой, който смътно помни като Бегби. Да, той е изплашен, гади му се от ужас и болка, някакво перверзно, сладко гадене. Умът и тялото му играят всякакви номера. И копелето вижда ефекта на собствената си власт върху другите, усещайки моята върху себе си. Той усеща абсолютната свобода на победения, свободата на пълната и тотална капитулация пред волята на друг. И всичко е далеч над насилието, дори и над секса; някакъв вид любов, перверзно тщеславие, далеч над самото шибано его. Откривам нещо… откривам…
Не… не… стига с тия педалски лайна…
Но точно това означава и да си желязно копеле. Нещо като пътуване, саморазрушително пътуване, за да откриеш собствените си граници, защото шибаните граници винаги се явяват в лицето на някой по-железен от теб. Само един як, силен, твърд мъж: може да го направи за теб, може да те научи, да ти покаже къде ти е мястото, докъде стигат параметрите ти. Чизи… това беше името… Чизи.
Не… Копелето се опитва да каже нещо, но аз не мога да го оставя да говори. Веждите ми леко се повдигат, точно когато чашата ми се издига над врата на Звяра… как му викаха… Чизи.
Копелето изквичава и се хваща за врата, а кръвта му шурва по целия бар. Трябва да е било вена или артерия. Цялата работа е, че дори не смятах да правя такова нещо на копелето. Дойде като чист бонус. И той извади късмет, защото смятах да го довърша по-бавно. Исках да го чуя как пищи, как се моли като малките дечица, с които се е гаврил. Единствените писъци обаче, които чувам идват от Втората Награда, докато кръвта на Звяра блика на тласъци, а единият от дъртаците само вика:
— Боже Господи!
Завъртам се и коввам един на Втората Награда в шибаната му челюст, за да спре да циври като малко момиченце.
— Млъкни бе, кретен!
Звярът се препъва покрай бара и пада, кръвта му продължава да блика по пода. Втората Награда се подпира на джубокса и започва да рецитира някаква тъпа шибана молитва.
— Франко, това не е нормално! — вика Чарли, поклащайки глава. — Звяр или не, това тук е моят пъб.
Само го поглеждам и го соча с пръст, дъртото копеле. Втората Награда още каканиже шибаната си молитва, нещастника.
— Значи — викам на Чарли и другите двама старци, — копелето е изрод. Можеше следващото да е моето или някое от вашите деца — казвам им, а Звярът приритва и предава богу дух, става страшно тихо и спокойно, и имам чувството, че съм някакъв светец или нещо такова. — Така че, Чарли, дай ми десет минути и тогава се обади на полицията. Ще кажете, че две млади копелета са го заклали — обяснявам на всички. — Само някой да ме натопи… да ме натопи за тоя изверг, умира на часа и не само той, а и всяко шибано копеле, което е познавал! Схванахте ли?
А Чарли само разправя:
— Никой няма да натопи човек за такъв изрод, Франк. Исках само да кажа, че се опитвам да правя бизнес тук. Не са минали и пет-шест години, откакто Джони Бротън гръмна онова момче в същия този бар. Как да движа такъв пъб?
— Знам, Чарли и ще помогна. Ще те компенсирам, знаеш — казвам и изтичвам до вратата да я заключа от вътре. Не искам Спъд или някое друго копеле да влезе точно сега.
Взимам една кърпа иззад бара и избърсвам ръбовете на билярдната маса, щеките и всичките топки. Изливам халбите ни и ги измивам. Обръщам се към Втората Награда:
— Омитаме се! Хайде! Не забравяй, Чарли, десет минути, после телефона! Ние не сме били тук, нали?