Издебвам да останем сами със Саймън на бара и го питам:
— Какво имаш против Миз? Да не би да предпочиташ да правиш монтажа в Нидри? Защото точно това ще стане, ако не си оправиш кривата физиономия!
— От тоя ме полазват тръпки — грухти той. — Няма начин такова лайно да има нещо общо с топ-играч като Ларс Лавиш…
— Той говори сериозно. Може да ни помогне да ни покажат на някои сериозни порно фестивали, като Кан.
— Да, бе — мрънка под нос Сик Бой, — нямам нужда от помощта му. И ако си мисли, че ще се закачи за този влак, да иде да си го начука. Вярно, точно сега се нуждаем от това копеле, но тоя холандски задник ме дразни, а и коката му не струва. С моя късмет ще стана първия, заловен да внася дрога в Амстердам.
На следващия ден минавам рано край стаята му, но той е излязъл. Разбира се, намирам го в апартамента с монтажната, където сега е започнал страшно да се мазни на Миз. Ясно ми показва, че не се нуждае от съдействието ми, така че се отправям към офиса и започвам да си уреждам нещата за клуба. С нежелание съобщавам на Мартин, че се оттеглям от съдружието и че може да вземе друг на мое място. Той се държи адски разбрано и това страхотно ме улеснява. Просто разкошен човек.
По късно се срещаме в един клуб с Миз и Сик Бой, който сега разиграва етюди как всички сме първи приятели. Поне е по-добре от преди и аз разпускам с кеф, когато внезапно пред мен се появява Катрин. Тъкмо се каня да кажа нещо и тя ми плисва чашата си в лицето. Следват низ ругатни и обиди, тя дори се опитва да ме удари, но приятелите й я хващат и я отвеждат.
Аз съм потресен, но това копеле Сик Бой намира всичко за адски забавно.
— На това му викам сериозно крещене, точно така, като по устав — весело се пляска по бедрата Сики.
Гледам подигравателната му физиономия и се успокоявам с мисълта за странната връзка помежду ни, особено след толкова години раздяла. Предполагам, че малко си приличаме. И двамата знаем, че декадентството не е занимание за прошляци от кварталите. Raison d’netre на нашата класа се изразява в това просто да оцеляваме. Майната му, нашето пънк поколение не само процъфтяваше, но дори имаше наглостта да си играе на разочаровано. От най-ранна възраст със Сик Бой сме духовни братя по един извратен начин. Подигравките, дразненето, прецакването, навиването — всичко това представляваше нашия личен малък свят далеч преди още да се появят пиенето и дрогата, които само ни помогнаха да се усъвършенстваме и ни дадоха възможността да с потопим напълно в него. Ходехме наоколо, излъчвайки цинизъм толкова дълбок, всеобхватен и обиден, че никой не можеше да ни докопа — родители, братя и сестри, учители, откачалки, железни пичове или гъзари. Но да си изградиш декадентски репертоар в квартал Банана Флетс не е лесно. Наркотиците бяха просто най-достъпната опция. После те започнаха да отнемат, да ни лишават от мечтите, които някога таяхме, подхранвахме и укрепвахме, рушейки живота, към който ни бяха отворили врати. И всичко започна да се превръща в сериозна шибана работа, а сериозната работа бе нещо, от което и двамата се опитвахме да избягаме. Сега се страхувам не от хероина, не от наркотиците, а от шантавата симбиоза, която сме развили с него. Боя се, че нейното развитие ще ни доведе до гибел, сега повече от всякога, след като Спъд ми каза за Франко.
Сик Бой работи все пак здраво по монтажа, в това няма съмнение. Това ми даде възможност да оправя много неща свързани с клуба.
— Готов ли е вече филмът? Искам да го видя! — казвам. Той бавно проскърцва със зъби:
— Не-е-е… Някак не мисля. Всичко ще остане в тайна докато не се съберем всички за предпремиерата.
— Така ли? А кога ще стане това?
— Да се надяваме, когато се върнем. Утре сутрин в Порт Съншайн.
Пъбът в Лийт и то само защото си мисли, че няма да посмея да отида.
— Тогава — казвам, придръпвайки напред стола си, — за какво е цялата тази тайнственост?
Наглото копеле се надува до последно.
— Защото докато ти разиграваше Мистър Клъбленд, а симпатягата Биръл се правеше на щастлив съпруг, един нещастник — сочи той себе си, — се беше забил в монтажната, докато не му отекоха очите, за да направи филма. Проклет да съм, ако позволя да ми разиграваш Бари Норман, а след това ми се тропоса Биръл със същите лайна, после Ники, после Тери. Не вървиш! Смятам да поема всички тояги едновременно, благодаря.
Очевидно той си мисли, че аз ще съм този, който ще отнеса тоягите, ако срещна Бегби в Лийт. Само да се пробва да ме насади.
60. Един филм на Саймън Дейвид Уилямсън
Зад едното си око усещам тъпо дълбоко пулсиране. Под душа съм и се опитвам да отмия поредния махмурлук. Иска ми се водата някак да попие през кожата ми и да проникне вътре в мен. Да се получи моментална рехидратация. Вземам шампоана, изстисквам гъстия детергент със синтетичен мирис на билки в шепата си и започвам да го разтривам по тялото. Коремът ми е загубил предишната си стегнатост и това ме притеснява. Налага се фитнес. Насочвам движенията си между краката и се опитвам да бъда делова. Опитвам се да не мисля за Саймън. Тъмните му вежди, изваяното му италианско лице, ледената му усмивка и сладките думи от змийските му устни. Но най-вече тези магнетични езера, очите му. Кафяви, но изглеждащи изцяло черни, все едно са целите зеници. Дори и когато са недоволни, те никога не се свиват отместват, а само загубват лъскавия си блясък, покриват се с матов слой и вече не виждаш отражението си в тях. Все едно не съществуваш, сякаш си заличен.