Тел: 0131 987 5674 Факс: 0131 987 3432
www.scotvar.co.uk
Ваш №:
Наш №: AJH/MC
01/04
Скъпи Мистър Мърфи,
Относно: История на Лийт
Благодарим за вашия ръкопис, чийто прочит току-що завършихме. За съжаление не търсим подобен текст в настоящия момент и след внимателно обмисляне, взехме решение да не го публикуваме.
Искрено ваш,
Алън Джонсън-Хог
Дан № 671 0987 276
МОЛ: Алън Джонсън-Хог, Кристи Джонсън-Хог, Конрад Доналдсън
Това беше най-лошото, човече. Стоя си така, като гръмнат, човече. Сякаш целият съм в рани отвътре, значи, все едно са ме изкормили и изхвърлили човече. Все едно както, когато те изрита някое гадже, по което си падаш, не че ми се е случвало точно напоследък, човече, откакто сме заедно с Али, но все едно си си падал по някое момиче от години и й казваш, значи, така, какво ще кажеш… аз и ти, значи, а тя само вика — не, не става. Няма начин. Чупката.
Отхвърлен, човече. После пак го гледам писмото, значи. И си мисля: наистина ли съм отхвърлен или така ми се е сторило? Имам предвид пичът пише, че са го мислили преди да го отхвърлят, значи „след внимателно обмисляне“ пише, което значи, че са си мислили да го пуснат, човече. Просто не го искат „в настоящия момент“ което пък значи, че след няколко седмици или месеца със сигурност ще го поискат. Като се промени положението на пазара и така нататък.
Отивам до телефона и звъня на този пич, значи.
— Търся Алън Джонсън-Хог, моля!
Женски глас, не кой знае колко префърцунен, а само се прави, вика:
— Кой го търси?
— Един писател, към когото е проявил интерес и така да се каже, се обаждам в отговор на негово писмо, значи…
Чува се кратка пауза, прещракване и после един наистина префърцунен глас:
— Джонсън-Хог. С какво мога да ви помогна? Префърцунените котаци страшно ме изнервят човече, затова бързам да си кажа, значи:
— Името ми е Мърфи, човече, Дани Мърфи, но ми викат Спъд. Изпратил ви бях един ръкопис, значи. Та, просто не бях сигурен какво би трябвало да значи писмото до мен, значи.
— А, да… — подхилва се някак онзи. — Историята на Лийт, нали?
— Да… може да ви се сторя нещо глупав, но само се опитвам да разбера, какво сте искали да кажете с онова писмо, значи.
— Ами, мисля, че беше достатъчно ясно казано.
— Само искам да уточня. Защото вътре пише, че не го искате „в настоящия момент“, значи. Дали не означава, че пак трябва да ви го изпратя по-нататък. Та, кога вероятно бихте искали да го имате?
Нещо като прокашляне се чува от другата страна и после онзи казва:
— Съжалявам, че ви се е сторило двусмислено, Мистър Мърфи. Ще бъда напълно откровен — работата е доста незряла и още не сте достигнали до необходимото ниво, за да бъдете публикуван…
— Какво искате да кажете, значи?
— Ами, граматиката ви… правописа…
— Да, така е, но нали вие ги поправяте тези работи?
— …да не говорим, че и темата не е за нас.
— Но вие сте публикували исторически книги за Лийт и преди, значи… — повишавам глас, защото не е честно, не е, просто не е, изобщо не е честно…
— Това са сериозни изследвания от образовани писатели — срязва ме онзи, — а вашето е лошо написана възхвала на хулиганската култура и описва хора, които не са постигнали нищо значимо в местната общност.
— Кой може да каже такова нещо…
— Съжалявам, Мистър Мърфи, книгата ви просто не е добра, чакат ме други ангажименти. Дочуване!
И копелето, ей така, ми тръшва телефона. Всичките тези седмици, месеци, през които се заблуждавах, че правя нещо важно, нещо голямо и за какво? За нищо, за купчина ненужен боклук, точно като мен.
Сграбчвам оригинала на тоя боклук и го хвърлям в камината, запалвам го и гледам как малка част от живота ми си отива с пушека, както и всичко останало. Като гледам пламъците, пак се сещам за Чизи… Аз го убих! Убих Чизи… Лош котак, но не заслужаваше такова нещо, макар че, всъщност, Бегби го е направил, няма кой друг да е, човече… само в какво състояние беше като дойде при мен онази вечер… каза, че идвал от града, но ме излъга, излъга ме, сигурен съм…
Седя си така, просто си седя и пачката ми прогаря джоба, човече, ставам и излизам навън. Тръгвам нагоре по улицата, значи, защото Бегби не пие от другата страна на Пилриг, та влизам в Олд Солт, значи и гледам Братчеда Доуд. Нещастникът изглежда толкова зле, колкото съм и аз, човече.
Тоя път не е такъв самодоволен като Доналд Дък, човече, както обичайно си изглежда, значи.
— Не мога да разбера, Спъд! Мислех си, че са ми останали много мангизи. Дори мислех да взема дъщеря си. А съм бил без пукната пара, без нищо. Дори не мога да си позволя един уикенд в Бълтинс. Сега тя вече дори няма да ми даде да видя малката. Не мога да си изплатя шибаната ипотека, не мога да си връщам заемите. Знам че малко си позволих да му поотпусна края, но ми се губи цял бон! Направо не е за вярване, не мога да заведа детето на почивка…