— Предполагам, че ако бях жена, щях да съм феминистка — отстъпва Раб, обезвреждайки пискливите отровни атаки на Лорън. Тази вечер са се насъбрали доста кресливци и тяхното присъствие като че ли извиква най-лошото у Лорън, карайки я да е още по-крайна. Тия отворени копелета дори няма да си покажат носа навън, когато се върнат в родните си градчета. Удрянето в гърдите се разиграва тук, в тази сигурна обстановка, в лабораторни условия извън реалния свят.
Жалвайки се от липсата на атмосфера, решаваме да се преместим в Каугейт Пъб. Навън е разкошна привечер, но когато се забиваме из оплетените тъмни вътрешности на града, догарящото слънце напълно изчезва зад масивните фасади. Набутваме се обаче в някакъв бар, който се счита за последен писък, но очевидно информацията е от преди няколко седмици. Ходът се оказва погрешен, тъй като моят любовник, по-точно моят бивш любовник е вътре. Колин Адисън, проф., д.ф.н.
Колин е леко брадясал и прилича на студентите, на които преподава. Усещам някаква особена власт. Подобно нещо не би могло да се случи, докато бе с мен. Разбира се, стои му глупаво. Тъкмо си взимаме бирата, сядаме и той се сервира.
— Трябва да поговорим — казва той.
— Нямам желание — отвръщам му, гледайки отпечатъка от червило по чашата си.
— Не можем да оставим нещата така. Искам обяснение. Поне това съм заслужил.
Поклащам глава и правя кисела физиономия. Поне това съм заслужил. Нещастник. Отегчително и донякъде неловко, две усещания, между които трябва да се прави ясна разлика.
— Хайде разкарай се, моля те!
Колин кипва, сочи ме с пръст и го размахва във въздуха сякаш дирижира ядните си думи.
— Още много трябва да пораснеш, скапана малка кучка, ако си мислиш, че така можеш да…
— Виж, приятел, по-добре изчезвай — става от мястото си Раб. Очите на Колин просветват. Някакво си студентче, което само да му посегне и ще бъде изритано с помощта на Ректорския Съвет, където Колин е клечка. Но уви, Ректорския Съвет ще се заинтересува много повече от него — преподавател, който чука, всъщност, по-точно се опитва да чука студентка. Откакто го отрязах, Колин очевидно е зациклил на тема как трябва да порасна. Какво стана с онази „зряла връзка“, която имахме в онези далечни безметежни дни от, хъм, миналата седмица?
Тъкмо решавам да не се занимавам повече, но Лорън се намесва. Лицето й е сгърчено от бяс и тъкмо си мисля, че сега ще покаже своята наистина лоша страна, когато тя прецаква малко нещата като изръсва тъповатото:
— Оставете ни, тук се води частен разговор!
Изкисквам се глупаво и пияно. В дадената ситуация изобщо няма нужда да ми се помага. Когато нещата опрат до Колин, се чувствам на собствена територия.
— Виж, наистина ми се драйфа от теб, Колин! Драйфа ми се от мекия ти, алкохолизиран кур на средна възраст. Писна ми аз да съм виновна, че не можеш да го вдигаш. Писна ми от самосъжалението ти, защото си бил ощетен от живота. Взех всичко, което може да се вземе от теб. Сега искам да се отърва от ненужната опаковка. В момента разговарям с хората, така че, направи ми една услуга и се разкарай от очите ми. Моля?
— Скапана кучка… — казва отново нещастникът, лицето му инфарктно почервенява и той виновно се оглежда наоколо.
— Ска-а-а-пана ку-учка — имитирам скимтенето му. — Толкова ли можеш?
Раб опитва да каже нещо, но аз го изпреварвам, обръщайки се отново директно към Колин:
— Не забелязваш ли, че присъствието ти не вдига нивото на разговора? Дори на тази маса? Моля те, иди си.
— Ники… — започва помирително копелето и отново се оглежда, дали наоколо няма студенти, — …просто искам да поговорим. Нищо повече. Щом е край, нека бъде край. Не виждам защо обаче да свърши така.
— Стига си мяукал, просто иди и намери друга, някоя достатъчно наивна, която ще можеш да впечатлиш. Ако устискаш праз лятото, след няколко месеца ще дойдат новите първокурснички. Страхувам се, че не се мразя дотолкова, че да излизам с теб.
— Шантава кучка — изплюва той и добавя. — Тъпа курва!
След което изхвърча като тапа от бара и вратата яко се тръшва зад гърба му. Кръвта се качва в главата ми за секунда, но скоро преминава и всички му удряме дружен смях. Барманката ме поглежда и аз вдигам рамене.
— Нямаш никакъв срам, Ники — задъхва се Лорън.
— Права си, Лорън — отвръщам, гледайки право към Раб. — Да се забърквам с преподаватели… не е голям купон. Този ми е вторият. Първият беше преподавател по английска литература, докато учех в Лондон. Беше малко странен, да не кажа особено извратен.
— О-ох, не… — противи се Лорън. Тя много добре знае за какво става дума.