63. „…само, ако можеше да го даваш по-леко…“
Ето ме отново в сауната, където се бях заклела повече да не стъпя. Ето го и Боби, който продължава да се опитва да ме работи. Хищниците, такива са те, няма значение дали са млади или стари, хубави или грозни, шибано неумолими или по-точно неумолими, когато става дума за шибане. Казва ми, че ме държал, защото ме харесвал. Това е истина. Моята техника за масаж е на примитивно ниво и все още не мога да направя една чекия като хората, за да се спася, но повечето от клиентите ми са твърде отчаяни, за да забележат апатията ми или липсата на технически умения. Но Боби смята, че е време да израсна в кариерата и да премина от чекии към свирки.
— Клиентите те харесват. Трябва да започнеш да правиш истински пари, скъпа.
Странно би било да обясня, че правя много повече неща с гаджетата си и понякога с непознати пред камерата. Защо тогава е това нежелание за една бърза свирка зад затворените врати на Мис Аржентина? Първо, защото не искам да стеснявам още повече онези територии от собствения си живот, в които отсъства комерсиален секс. Всичко е по местата си и има място за всичко, както казва баща ми. Има и други неща за правене и обмисляне, освен минетите.
Второ, тъжно, но вярно, повечето от клиентите са такава отврат, че дори мисълта да сложиш гениталиите им в устата си е повече от отвратителна.
Трябва да призная на Боби, че очевидно има достатъчно естетически и бизнес усет, за да знае, че собственото му присъствие в онова, което нарича „фасадата на предприятието“ снижава критериите. Като стана дума за „снижени критерии“ се сещам и споменавам, че познавам Майки Форестър. Изражението му придобива враждебен оттенък и той отвръща:
— Нещастен мошеник. Злодей, наркоман. Държи бардак, помийна яма, а не сауна. Вкарва всички ни под един знаменател!
— Никога не съм виждала салона му за масаж.
— Салон за масаж, оная ми работа! Няма никаква дискретност и дори не си дава труда да прави масажи. Момичетата при него не са и чували какво означава масаж! Продава открито дрога, кокаин. Ако зависеше от мен, такива салони отдавна да са ги затворили! Не, направо бих ги тикнал в пандиза! — Той снижава глас в мрачна, откровена сериозност. — Такова хубаво момиче като теб не трябва да се мотае с подобни компании. Търсиш си белята. Едно нещо е сигурно: рано или късно ще те завлекат до тяхното ниво. Безплатен съвет от мен, повярвай ми!
Струва ми се, че това вече е факт. Само се усмихвам любезно. Явно никой не харесва, мистър Форестър и съм сигурна, че е напълно заслужено. Когато се връщам вкъщи, споменавам това на Марк, който е в кухнята и приготвя лазаня с Даян. Той отмята назад глава и се смее.
— Майки…
— Той сводник ли е? — пита Даян.
— Държи сауна — обяснявам. — Не тази, в която работя аз — бързам да добавя.
— Мога ли да говоря с него някой път? За дипломната си работа? — пита тя.
Марк не може да прикрие неудоволствието си само при мисълта.
— Аз всъщност не го познавам — казвам й. После се обръщам към Марк. — Спомням си, че нещо се сядохте оня път в Порт Съншайн?
— Аз и Майки определено не сме си в списъците за коледни картички — ухилва се саркастично Марк и енергично бърка нарязаните лук, чесън и чушки, които цвърчат в тигана. Той се обръща към Даян и мен, очевидно прочитайки мислите ни и добавя по-весело, — ако, разбира се, можете да си представите, че някой от нас има подобен списък.
Съмнявам се, че Майки или който и да е от моите нови приятели би попаднал в коледния списък за подаръци на Боби. Но аз вероятно ще фигурирам в него. Откакто Саймън е persona non grata, прекарвам повече време в сауната и бачкам колкото се може повече смени, опитвайки се да събера повече кеш. Не искам да вземам от Саймън, тъй като неговата изолация след издънката с филма е пълна и съкрушителна: както Оскар Уайлд би казал — той яде сам пържолата си. За да демонстрирам солидарност с моите колеги секс-труженици, пренебрегвах съобщенията му на секретаря — странни, объркани приказки, които показват, че наистина е започнал да се притеснява. Разбира се, негласното споразумение между Марк и мен е, че трябва да не прекаляваме с отчуждението си от него. В крайна сметка, ние сме съдружници в едно престъпление.
Разбира се, възможно е да изпитваш антипатия към някой и въпреки това той да ти липсва и аз точно така го усещам. Докато хапваме лазаня, аз, Даян, Лорън и Марк, не мога да се сдържа да не го спомена. Плямпам за това колко е стиснат и двуличен. Връзката между него и Марк е много странна — приятели, които изглежда открито се презират. Той твърди, че познава Саймън по-добре от всеки друг и само казва тихо, след всичкия яд, който изливам: