— Винаги е по-добре да си квит с някой, отколкото да си му ядосан.
В това има нещо вярно, но трябва да призная, че въпреки всичките ми закани, враждебността ми към Саймън опасно е започнала да се стопява. Липсва ми интригата. Лорън, за разлика от мен, кипи от злоба:
— Той е използвач, Ники, радвам се, че няма да се върнеш при него. Освен това е смахнат, чуй само какви съобщения оставя. Освен това очевидно е и наркоман. Не му се обаждай — тя се разбухва, ужасна режеща суха кашлица. Звучи и изглежда кошмарно.
Дори Даян, която никога не критикува никой и не си пъха носа в чуждите проблеми, се чувства длъжна да се намеси:
— Не мисля, че идеята е чак толкова лоша — натъртва тя и се обръща към Лорън. — Да не си хванала грип?
— Това е само кашлица — отвръща Лорън и ми казва: — Ти си твърде добра за него, Ники.
Не казвам нищо. Защото истината е, че обичам това, настръхвам цялата, когато повдигат въпроса, обожавам самия факт, че достатъчно им пука, за да обсъждат Саймън. Ники и Саймън. Обречени? Моля, обсъдете. Но Даян и Марк не обсъждат въпроса твърде дълго, твърде са отдадени един на друг. Те излизат неизвестно накъде, вероятно у Марк, за да се чукат.
След малко Лорън взима хапчета и си ляга, изглеждайки наистина ужасно. Аз оставам сама и сядам да си почета за удоволствие, а не обичайното блъскане за академичната месомелачка. Изпитвам огромно облекчение, че приключих изпитите. Чета Капитан Корели, галейки Запа в скута си и опитвам да не мисля за Саймън като препрочитам пасажа, където Корели се появява за пръв път. Глупаво е, Корели изобщо не прилича на него… просто… вече има седмица, откакто не съм го виждала.
На вратата се чука, аз се стрясвам и клетият Запа излита панически от мен. Нервно ми е, но и приповдигнато, защото знам че е той. Трябва да е той. Тръгвам по коридора към вратата играейки си на тъпи игрички със себе си от рода на „ако е той, ние сме създадени един за друг“ и едновременно се надявам да е и да не е той.
Той е. Очите му се разширяват, когато отварям вратата, но устните му остават свити.
— Ники, съжалявам. Държах се малко като егоист. Може ли да вляза?
През целия си почти десетгодишен сексуален живот сякаш милион пъти сам минавала през този момент.
— Защо — казвам хладно, — искаш просто да поговорим, така ли?
Той ме зашеметява с отговора си.
— Не. Не искам да говоря — отвръща Саймън, поклащайки категорично глава. Тогава забелязвам, че изглежда доста добре. Стегната фигура, подчертан тен, леко измачкан, но облечен елегантно, което стои добре на един зрял мъж.
— Говорих достатъчно — казва Сик Бой и придобива онова засегнато, наранено изражение, което знаеш, че е чиста манипулация, но все пак… — И то всякакви глупости — Той се вторачва директно в мен. — Искам да послушам. Искам да чуя твоите думи. Разбира се, в случай, че заслужавам да ми се говори. Честно казано, не бих те винил, ако ми откажеш.
Поглеждам го без да казвам нищо.
— Добре — вдига ръце той и се усмихва тъжно. — Просто исках да ти се извиня за цялата каша, която забърках. Но искрено вярвах, че правя всичко само за добро — съкрушително заявява той и се обръща да си тръгва към стълбите.
Гърдите ми се свиват от паника и не мога да контролирам пумите си. Главата ми бучи, всичките ми очаквания бяха преобърнати.
— Саймън… чакай… влез за малко. Навън е студено. Отварям широко вратата, той повдига рамене, обръща се и застава в рамката без да прави опит да влезе в апартамента.
Вместо това вдига ръка като дете, което се опитва да привлече вниманието, на учителката в училище. Не мога да повярвам, номерът работи и този шибан наглец ме кара да се чувствам сякаш искам да го прегърна и да кажа — „Няма, няма, слънчице… Хайде, ела в леглото, нека те изчукам…“.
— Ники, опитвам да се откача — казва той, а очите му тъжно блещукат. — Докато не успея, не съм ти нужен. Мислех, че имам напредък, но по погледа ти разбирам, че нищо не съм направил.
— Саймън… — чувам колебливия си глас и сякаш звукът идва от някой друг. — Само ако можеше да го даваш по-леко? С кокаина? Той винаги извиква най-лошото у теб?
Замислям се върху собствените си думи и с ужас разбирам, че никога не съм го виждала, когато не е бил на кокаин. Явно и настоящият момент не прави изключение.
— Напълно вярно — внезапно повишава глас той. После очите му отново се разширяват и придобиват оня одухотворен и мил вид. — Ники, аз се давя. Ти извикваш желание у мен да бъда по-добър човек и с твоята любов, просто знам, че бих могъл да стана този по-добър човек — казва тихо той, а по челото му избиват капки пот от дрогата.