— За колко време си тук, а, човече? — питам го.
— Ами, бях дошъл за няколко седмици, но май мисля да поостана. Какво ще кажеш за една бира?
Та влизаме значи, в един от онези барове, дето ходят отпускари и туристи, значи и засядаме на няколко питиета. Докато Даян е при джубокса, Рентс прошепва:
— Мислех си да ти звънна да пием, но, ъ-ъх, не исках да се моткам много из града заради някои наши общи познати, ако ме разбира — бърчи вежди той.
— По-добре внимавай, човече, много внимавай — прошепвам — Рент Бой ми се усмихва, сякаш не му пука. Може и наистина да е така. Струва ми се, че котакът не разбира колко е издивял Франко. Разделяме се всеки по пътя си, те тръгват нанякъде, някакъв таен локал или нещо подобно, а аз се забивам обратно към порта, човече, към своя приятел Франко Бегби, значи. Защото картинката ми става ясна човече, всичко си идва на мястото: автогарата, далаверата с дрогата, Достоевски, Рентън и Бегби. Странно, все пак, защото Рентън е предизвикал точно това, от което имам нужда аз, човече. Бесът на Бегби, значи.
Тръгвам надолу към Лийт и си мисля, че като си се родил в Лийт принадлежиш на два града, Лийт и Единбург, а не само на един. Старият порт се простира пред мен влажен и мокър, уличните лампи светват и превръщат кафявото, сивото и тъмно синьото в бели, жълти и оранжеви отблясъци. Сещам се, че сме само малко по на юг от Петербург и сигурно така се е чувствал и оня пич, Разколников, значи.
Вървя надолу по Уок, минавайки покрай пъбовете, толкова примамливи когато вратите се отварят и някой влиза или излиза, чува се глъч, смях, музика, някой и друг случаен вик. Покрай закусвалните с пияници, влюбени двойки и групи тийнейджъри отвън. Покрай автобусните спирки с нервни стари женици, които сигурно се връщат в панелките на километри разстояние след вечер в някое бинго, разните стари пияници и така нататък, типове, които не живеят тук от години, но още ги влече насам, оставащи си завинаги обитатели на стария Лийт.
Завивам по Лорн Стрийт, качвам се по стълбите и чукам на вратата на Бегби. Чувам шум от другата страна, сякаш някой тъкмо се кани да излиза. Вратата се отваря и е онзи, големия котак Лексо, който се измъква отвътре.
— Запомни какво ти казах — крещи Бегби по него, а големият Лексо само кима и се промъква край мен, като едва не ме събаря.
Бегби го наблюдава как тръгва надолу по стълбите и после ме оглежда, сякаш чак сега ме е забелязал. Дивият котак тръгва да се прибира и само ми кима да го последвам, значи. Влизам и затварям вратата зад себе си.
— Само да внимава какви ги върши това копеле! Ще го претрепя тоя мастодонт, казвам ти, Спъд! — вика той, влизайки в кухнята. Отваря хладилника, вади две кутийки бира и ми подава едната.
— Наздраве, котако! — казвам и се оглеждам. — Добро местенце! Надушвам, че наоколо има хлапе, значи. След малко влиза едно доста младо гадже, не изглежда зле, но по лицето му личи, че е притеснено. Бегби обаче не ни представя. Той я оставя да измъкне една ютия от шкафа и само чака да се махне.
— Шибаният Лексо се пробва да ми пробутва трохи, мамка му! Така му казах на мръсното копеле — с теб, копеле, бяхме съдружници, докато ти не извъртя тайно работата, да те еба… — Франко изсипва бял прах и прави линии. — Просто спря да ми идва на свиждане, копелето, дори не дойде да ми каже за шибаното тайландско кафене, значи, и дума не каза, че разваля шибаното съдружие. Което означава, че половината от това кафене е мое, мое и то как, значи! Тръгнал да ми се обяснява, че имал да изплаща дългове, за да направи тъпото си кафене, а аз само се обръщам и му викам, викам му — тук не става дума за пари, става дума за принципи, за приятелите ти става дума!
Гледам големия нож, оставен върху дъската на кухненския плот. Би било идеално, човече, но не и тук… заради жената и детето, човече. Дърпам едната линия.
— Това беше последната кока — разправя той и вади GSM-а, — но ще се обадя за още.
— Няма нужда, Франко, имам малко вкъщи, що не дойдеш, ще я дръпнем и ще идем за по бира.
— Супер, копеле — вика Франко, мятайки си якето. — Ще изляза малко — провиква се той на гаджето и излизаме.
Той не престава да говори за Лексо.
— Тоя тъпак… Много да внимава какво прави, защото ще го убия, казвам ти.
Отвътре ми трепери, но не е от шубе, може би заради коката отвръщам:
— Така е, Франко. Вярвам ти, като нищо ще го направиш. Нали уби онова копеле Донъли, значи.
Франко заковава насред улицата и ме гледа зверски. Нали лежа заради него. Положението беше той или Донъли, всички така казваха, няма място и за двамата, но и Франко доста беше пострадал, два пъти го беше наръгал онзи с наострена отверка.