— Какво искаш, мамка му, да кажеш, копеле?
— Нищо, Франко, нищо, хайде да ходим да дръпнем коката и да вървим за бира, човече!
Бегби задържа още секунда погледа си върху мен, после пак тръгва и продължаваме към нас. Качваме се горе и аз правя постановка като пребърквам всякакви джобове за кока. Влизам в кухнята и изваждам няколко ножа. Надявам се, че копелето ще е бързо.
— Франко, ела насам — извиквам. Франко влиза в кухнята.
— Къде е коката, нещастник такъв?
— Така е, ти уби Донъли — казвам.
— Дори си нямаш представа какво стана, Спъд — смее се той така, че тръпки да те побият и вади GSM-а. — Ще уредя малко кока, копеле. За нищо не ставаш, от мен да го знаеш — разправя злият котак и започва да набира някакъв телефон.
— И Чизи Звяра уби! — натъртвам. Франко изключва мобилния.
— Какъв ти е проблема, копеле? — сепва се Бегби и ме гледа с онзи поглед, дето и самият Хадес би побягнал, ако го види, човече. Гледаш тези очища и сякаш вече нямаш кожа, нямаш дрехи, сякаш си маса пулсиращо месо, което ще се разпадне всеки момент.
Може би е от коката и от нерви, но започвам да обяснявам на Бегби цялата история, целия план и как ще ми направи услуга. Но той е бесен, човече, кипи, затова решавам да мина към план Б, кимам към ножовете на масата и викам:
— Ей, Франко, човече, забравих да ти дам нещо…
— Какво…
И му забивам една глава, но не уцелвам носа, а го прасвам по устата. За миг усещам тръпката и почти разбирам какво намира Бегби в насилието. Не помръдвам, само го гледам, заел поза за бой. За мое изумление копелето не ми се нахвърля. Франко докосва устната си, вижда кръвта по пръстите и ме зяпа известно време.
— СКАПАНО ОТКАЧЕНО КОПЕЛЕ! — изревава той, скача към мен и ме прасва с глава в лицето. Препъвам се назад, острие от чиста болка като бяло електричество ме пронизва до центъра на мозъка. Още един удар се стоварва върху ми и съм на земята без да помня как съм паднал. Очите ми се напълват със сълзи, той ми вкарва здрав шут, едва дишам, издрайфвам се, тялото ми трепери от шока, а по гърлото ми надолу се стича кръв. Не го исках така… просто го направи бързо…
— …направи го бързо… — простенвам.
— Да не мислиш, че ще те убия! Ти няма да умреш! АКО СЕ ОПИТВАШ ДА МЕ НАКАРАШ ДА ТЕ УБИЯ — МЪРТЪВ СИ!… МЪРТЪВ…
Бегби замръзва за миг, а аз се опитвам да вдигна поглед и да го фокусирам и той сякаш е на път да се разсмее, но лицето му се изкривява и той удря с юмрук стената.
— ТИ, ШИБАНО КОПЕЛЕ! НИЕ НЕ СЕ ПРЕДАВАМЕ! НИЕ СМЕ ОТ ХИБС, КОПЕЛЕ! НИЕ СМЕ ОТ ЛИЙТ! НИЕ НЕ ПРАВИМ ТАКИВА ЛАЙНАРЩИНИ! — звучи някак умоляващо той и после тихо добавя. — Да разочароваш всички така… Спъд… — После пак ме поглежда с налуден поглед. — Ясна ми е твоята игра! ЯСЕН СИ МИ! ОПИТВАШ СЕ ДА МЕ ИЗПОЛЗВАШ, КОПЕЛЕ!
Опитвам да се повдигна на лакът и да си събера мислите.
— Да… искам да умра… на такива като мен Рентън даде парите… Ти нищо не получи. Аз пък ги профуках. За хероин ги похарчих, това е!
Вече не го виждам, виждам само лапата, но усещам поглед му.
— Ти… знам, какво се опитваш да направиш…
— Изхарчих ги всичките, човече — усмихвам се през болката. — Съжалявам, котако…
Франко изхриптява, сякаш съм го ритнал в корема и тъкмо се опитвам да кажа още нещо, когато усещам този удар отстрани на лицето си и се чува хрущене, ужасно изпукване от челюстта ми. Болката е сгадяваща, но и по някакъв начин ме прави безчувствен. Тогава чувам гласа му, пак така странно умоляващ.
— Ти имаш Алисън и детето! Какво ще спечелят те, ако умреш, егоистично копеле такова?
И пак ме рита и рита, ударите просто валят, но вече не ги чувствам, само си мисля… за Алисън, за малкия Анди… спомням си онова лято покрай брега до пристанището, тя с онази широка лятна рокля за бременни, аз докосвам корема й и усещам как рита детето. Как й говоря и сълзи се стичат от двама ни, че детето ще направи всички ония неща, които аз не съм направил. Радостни сълзи, радостни и за двамата. После в болницата като го държа за пръв път. Усмивката й, първите му стъпки, първата му дума, която беше „татко“… виждам всичко това и искам да живея, Франко е прав, човече, прав е… вдигам ръка и дишам тежко…
— Прав си, Франко… прав си… — стена, стена с цялото си сърце. — Благодаря ти, приятел… Благодаря, че ми даде да разбера… Искам да живея…
Не мога да видя лицето на Франко, всичко е пълна тъмница, не мога да го видя с очи, но го виждам с мисълта си, човече. И е жестоко и зло, човече, само го чувам да казва:
— Късно е за това, копеле, трябваше да помислиш преди да решиш да ми се правиш на отворен и да ме дразниш…
И отново забива шут в мен…