Явно контингента ми намалява, но нямам намерение да се тревожа за подобни безумни негодници като Тери в момента. Отивам в офиса и дръпвам здрава линия, точно когато телефонът иззвънява. Оня тъпак от Нюз.
— Мога ли да разговарям със Саймън Уилямсън?
— Мистър Уилямсън не е тук в момента — отвръщам. — Вероятно е на скуош в Джак Кейн… или може би в Портобело.
— Кога очаквате да се върне?
— Не съм сигурен. Напоследък е много зает.
— С кого разговарям?
— Аз съм мистър Франсиз Бегби.
— Бихте ли предали на мистър Уилямсън да ми се обади, когато се върне?
— Ще оставя бележка, но Саймън има доста свободен дух, така да се каже — заявявам в слушалката и с банкнота от петдесет лири дърпам малко кока.
— Трябва задължително да ми звънне! Важно е! Има някои неща, които се налага да изясним — дудне надутото копеле.
— Да духаш пандизчийския ми кур сополив! — изцепвам се, тръшвайки слушалката, докато гръбнакът ми изтръпва от коката. Разгъвам чисто новите петдесет лири и се наслаждавам на прелестта им. Парите ти осигуряват лукса да не мислиш за тях. Може да звучи вулгарно и грубо, но много по-вулгарно и по-грубо е като ги нямаш.
Но най-важното предстои. Време е за малко Кан-Кан!
66. Курвите на Амстердам т.9
Писна ми от измъчени приятелства. Въпреки това, ето ме отново в Амстердам, принуден отново да се напрягам, защото Сик Бой е в едно от мрачните си настроения.
Течението пронизва костите ми в студен склад в Лейлаанд, в покрайнините на града. Обложките се вкарват в кутиите, после се слагат касетите и накрая всичко се опакова в кашони. Мястото е собственост на Миз и е пълна дупка, наоколо е пълно с всякакви боклуци, подредени до тавана на палета. Сгадяващи, синьо-жълтеникави неонови лампи се отразяват в алуминиевите рафтове, захванати за ръждиво-червени рамки. Опитвам се да мисля за печалбата. 2000 х 10 лири / 2 = 10 000 лири. Работата обаче е ужасно много и Сик Бой се гърчи от мъка. Бях забравил за дарбата му да се оплаква, да се тръшка за толкова моментни неща, които човек спокойно би могъл да премълчи. Но дори това е за предпочитане пред мълчаливото му недоволство, от което въздухът лепне като катран. Очевидно смята тази работа за недостатъчно престижна, но пък забравя, че веднъж усетя ли раздразнение у него, мога да му се наслаждавам до безкрай.
— Нуждаем се от персонал, Рентън — казва той, потропвайки по празната кутия, която държи на крака си. — Къде е онази нацистка, твоето гадже? Тя май не е в час за Даян?
Мълча и продължавам да работя, спазвайки своя стар принцип, че Сик Бой и интимния ми живот трябва да бъдат държани на разстояние. Нищо, което копелето е направило през годините не ме е накарало да преосмисля тази си философия.
— Майната ти! Спри да хленчиш и опаковай! — натъртвам и снижавам поглед, за да не прочете мислите ми.
Усещам как тези негови прожектори ме пронизват.
— Внимавай с тая Даян, изобщо старо гадже не си е работа! — разсъждава той. — В Италия на това му викаме „претоплена супа“. Никога не се получава. Претоплено постно зеле, приятел! Minestra riscaldata!
Иска ми се да му вкарам един в мутрата. Вместо това се усмихвам.
После той като че се замисля за нещо и кима строго, но одобрително.
— Поне е на правилните години. Обожавам жени на тази възраст. Никога не излизай с жена, ако е около трийсетака. Те са разочаровани, отровни кучки с мисия. Всъщност, ако е възможно под двайсет и шест е най-добре. Но не и тийнейджърки — твърде незрели и скоро ти писва. Да, двайсет, до двайсет и пет е най-добрата реколта за гаджета — обяснява той и започва да се разпростира в целия си репертоар от мании. Старите евъргрийни: филми, музика, Алекс Милър, Шон Конъри и новите хитове: студено къдрене, крек-курвите, Алекс Маклийш, Франк Соузи, телевизионните водещи и филмите за дрога.
Той продължава да нарежда, но на мен не ми дреме. Никоя сила на света не може да ме накара да кажа нещо от сорта: Соларис е сто пъти по-добър от Одисея 2001, а после да слушам как се дърли и доказва обратното. Или, пък той да го каже, а аз да споря. Да се гледаме предизвикателно, независимо дали сме съгласни или не, само и само да изглеждаме пичове. Изобщо не ми пука. Не ми пука и да му кажа, че не ми пука.
Докато набутвам поредната снимка на задника на Ники в кутията, усещам как започва да ми писва. Няма съмнение, задникът е идеален, но на тристната кутия нещата изглеждат по-различно. Може би порнографските изображения не трябва да се гледат многократно, това би те направило безчувствен, би ерозирало собствената ти сексуалност. Дрънкането на Сик Бой става още по-упорито: планове, предателства, чувствителните пичове, заобиколени от наркомани, масони, деградета, боклуци, курви и гаджета, които не знаят как да се обличат. Чувам се да казвам: