Но тя изглежда толкова красива, защо тогава предпочитам да правя всичко друго в този момент, но не и да я заведа в къщи и да я изчукам? Минаха вече няколко месеца. Наситих ли й се? Толкова ли наистина е нисък прага ми на поносимост? Разбира се, че не. Ако това е случаят, аз съм обречен.
Отиваме у тях и тя ми пробутва да гледам разни снимки от онези почти чекиджийски мъжки списания, дето се нароиха толкова много вече, че не можеш да им направиш разликата. Тази, другата, бившата гимнастичка — Каролин Павит е на корицата. Същата, с която Ники е била приятелка, а сега й е фикс-идея.
— Ужасна е — казвам. — Всичко е само заради това, че е участвала на Олимпиадата, че я показват по телевизията и много пичове са й навити да я праснат. Трофеен тек, това е всичко!
— И ти би я изчукал. Ако сега влезе през тази врата? Би ме зарязал и би й се хвърлил веднага — казва тя с истинска жлъч в гласа.
Не мога да търпя вече тези глупости. Кучката ревнува и ме обвинява, че си падам по някаква си, която дори не мога да си спомня изобщо да съм виждал преди това, докато тя не ми набута списанието под носа. Ставам и се приготвям за тръгване.
— Вземи се стегни — умислено казвам като си тръгвам. Тя трясва вратата зад гърба ми и до ушите ми достига доста соена и дълга поредица псувни от другата страна.
Да, Ники ми лази по нервите, но не чак толкова, колкото Аманда. Онази почивка в Тоскана сложи окончателно точката на всичко, а сега отново скоро се завръщам по Средиземноморието, за пръв път след този противен епизод. Кан. Вече броя дните.
69. ПОЛИЦИЯ
Онова копеле Донъли вади нож и ми се нахвърля, а аз не мога да вдигна ръце, за да го ударя, тежат като олово… Тогава изскача и оня изрод Чизи, оня — Звяра и пристъпва към мен. Опитвам се да го ритна, а той само казва:
— Обичам те, приятел… Благодаря, приятел…
Крещя:
— РАЗКАРАЙ СЕ ИЗВРАТЕНО КОПЕЛЕ ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ… — Обаче не мога да помръдна шибаните си ръце, а изродът приближава… Трясък… думкане…
Лежа буден в леглото, тя е сложила глава върху ръката ми, било е някакъв откачен сън, но думкането продължава, да, някой блъска по външната врата, тя се събужда и й казвам:
— Иди отвори…
Отива, една такава заспала, но когато се връща сънливостта й се е изпарила, на нокти е и ми шепне:
— Франк. Полицията е. За теб.
ШИБАНАТА ПОЛИЦИЯ…
НЯКОЕ КОПЕЛЕ СЕ Е РАЗПРИКАЗВАЛО ЗА ЗВЯРА… МЪРФИ… ИЛИ ТОВА КОПЕЛЕ Е ГУШНАЛО БУКЕТА В БОЛНИЦАТА ИЛИ СКАПАНАТА АЛИСЪН МЕ Е НАТОПИЛА… ВТОРАТА НАГРАДА… ОНИЯ ДЪРТИТЕ КОПЕЛЕТА, ДЕТО БЯХА В ПЪБА…
— Добре… Само ще се приготвя, а ти задръж тия тъпаци — викам й и тя пак излиза от стаята.
Нахлузвам дрехите колкото мога по-бързо. Да, само оня, Втората Награда ме е натопил за Звяра! НЕ УБИВАЙ и така нататък, шибаните му божи глупости… или Мърфи… копелето явно знаеше всичко…
МАМКА МУ… МАМКА МУ… МАМКА МУ…
Гледам колко е високо от прозореца, да, мога да се спусна по водосточната тръба и после по едни други стълби. Но тия като нищо са оставили хора в буса си отвън… не, ако тръгна да бягам — загубен съм… имам шансове да се отърва… ще звънна на шибания адвокат Доналдсън… къде е скапания GSM…
Ровя из джобовете на якето ми… ебати… паднала е батерията… забравих да го заредя, пичка му лелина…
Отново чукане.
— Мистър Бегби?
Не можеш да ги сбъркаш шибаните куки.
— Момент. Идвам!
Нито дума пред тях. Ако ме приберат — веднага звъня на Доналдсън. Поемам дълбоко въздух и излизам. Двама са. Един ушев с наистина големи уши, които стърчат изпод шапката и една жена.
— Мистър Бегби? — вика кучката.
— Тук сме заради инцидента на Лорн Стрийт по-рано тази седмица.
Мисля: Чизи беше преди много време… и не беше на Лорн Стрийт…
— Вашата бивша съпруга — мис Джун Тейлър е подала оплакване срещу вас. Надявам се съзнавате, че срещу вас има издадена ограничителна заповед, докато въпроса не бъде разрешен по съдебен път — дуе се полицейската пичка.
— Ъ-ъх… да…
Поглеждам листа, който ми пъха в ръцете.
— Това е копие от заповедта. Трябва вече да сте получили такова. Длъжна съм да ви напомня — почти припява полицейската пичка, — че категорично ви се забранява всякакъв контакт с мис Тейлър. Другата кука се намесва.