Дворът е пълен с хора. Всички слушат някакъв брадат дърт тип с налуден, травмиран поглед, който проповядва нещо от библията. Наоколо е пълно с алкохолици, но също има и много членове на Анонимните алкохолици и Анонимните наркомани, които са заменили дозата наркотик с жарки евангелистки излияния. След като известно време оглеждам тълпата го виждам — изглежда по-слаб, гладко избръснат, но видът му подсказва, че е човек, който се възстановява от нещо, онова състояние на въздържание, което сковава чертите. Това е Раб Макнотън, Втората Награда и аз трябва да му дам три хиляди лири в брой.
Приближавам го внимателно. Втората Награда беше близък на Томи, стар наш приятел, който умря от СПИН. Той обвиняваше мен, че съм зарибил Томи с хероина и дори ми беше посягал веднъж. Копелето винаги е притежавало доста недвусмислена природа.
— Втора… Робърт! — поправям се бързо.
Той задържа погледа си върху мен за малко, отбелязва присъствието ми с моментно презрение и отново се обръща към пастора с горящи очи, поглъща жадно всяка негова дума и казва „амин“ на подходящите места.
— Как е, Робърт? — подхвърлям.
— Какво искаш — пита той, отново отклонявайки вниманието си към мен.
— Имам нещо за теб — казвам му. — Парите, които ти дължа… — Пъхам ръка в джоба на якето и опипвам пачката, мислейки си колко нелепо е всичко това.
Втората Награда извръща лице към мен.
— Знаеш къде да си ги завреш! Ти си злото! Ти, Бегби, онзи порнограф — Саймън Уилямсън, Мърфи — наркомана… Зло и само зло! Вие сте убийци и Сатаната ви направлява! Сатаната живее в Лийт и вие сте негови помощници! Това е прокълнато място… — казва той, а очите му се вдигат към небето.
Гняв и смях едновременно напират в мен и трябва да положа усилие, за да устоя на изкушението да не му кажа направо, че говори пълни дивотии.
— Виж, искам да ти дам това, просто го вземи и ще се видим в следващия живот — казвам му, набутвайки пачката в джоба на якето му. Някаква набита жена с къдрава коса и силен белфастки акцент се приближава и казва:
— Какво има? Нещо не е наред ли, Робърт?
Втората Награда изважда пачката от джоба си и я размахва под носа ми.
— Това! Това е грях! И смяташ, че можеш да ме купиш с този боклук? Че можеш да купиш мълчанието ми? Ти и Бегби? Не убивай! — казва той с горящ поглед, а после изревава право в лицето ми, опръсквайки ме със слюнка и късайки нервите ми — НЕ УБИВАЙ!
Той хвърля парите във въздуха и банкнотите се завъртат от вятъра. Тълпата внезапно осъзнава какво се случва. Един полепен с мръсотия мъж, с палто като парцал, сграбчва една петдесетачка и я задържа срещу светлината. Някакъв як тип се просва върху паветата и скоро всички са обхванати от трескава алчност, напълно пренебрегвайки стария пастор, който като вижда парите да хвърчат из въздуха, забравя за проповедта си и започва да се блъска наравно с останалите. Аз се измъквам и по пътя загребвам няколко шепи банкноти и ги пъхам по джобовете си. Дадох му ги да прави каквото иска с тях и той реши да ги пръсне, следователно трябва да съм първи на опашката. Тръгвам по пътеката и излизам на Майл, мислейки си, че току-що съм ликвидирал половината от явните алкохолици в града плюс цяла влакова композиция от позакрепилите се случаи.
Връщам се в квартирата на Даян и намирам Сик Бой, който още е там с хавлия завита през кръста.
— Кан е утре — усмихва се той.
— Нямам търпение да се присъединя — казвам му. — Тъпо е, че трябва да ходя до Дам, но няма начин. Кога е полетът ти?
Той отвръща, че е в единайсет и на следващия ден потегляме заедно с него и Ники към летището. На закуска той здраво подлага с кока, после още веднъж смръква в таксито и не спира да плещи за Франк Соузи.
— Тоя човек е Бог, Рентън, абсолютен Господ! Оня ден го видях да излиза от „Валвоа и Крола“ със скъпа бутилка вино и си викам — ето, това винаги е липсвало на Ийстър Роуд, липсваше малко класа! — бръщолеви той с изцъклени очи и скърца със зъби. Ники е напушена и я тресе треска за фестивала, така че почти не забелязва в какво състояние е той. Качвам ги на техния полет и им казвам, че ще взема този в дванайсет и трийсет за Амстердам. Но аз всъщност отивам във Франкфурт, откъдето ще се прекача за Цюрих.
Швейцария е ебати скучното място. Изгубих всякакво уважение към Дейвид Бауи, когато разбрах, че живее там. Но банките им са великолепни. Наистина не задават никакви въпроси. Така че, когато подписвам нареждането за прехвърляне на парите от сметката на Банана Адзури в сметка, която съм открил в Сити Банк, на никой не му трепва окото. Е, топчестият костюмиран цайс — служител на банката все пак пита: