— Бас държа, че е — казвам. — Това е чиста дискриминация, Саймън. Ние сме един отбор.
— Тези хора идват от места като Лохенд и Уестър Хейлз, забрави ли? Това е див лукс за тях! Аз просто се грижа за тях, Ники, на по-шикозно място биха се чувствали като риба на сухо, Ники! Честно, кажи ми, как си представяш Къртис в Карлтън? А Мел? С нейните татуировки? Не, не бих искал да поставям нито тях, нито себе си в неловка ситуация — надува се той с вирната нагоре глава и очила, докато бутаме количката си с багажа към стоянката.
— Такъв си сноб, Саймън — информирам го и се кискам високо.
— Глупости! Аз съм от Лийт, как бих могъл да бъда сноб? Ако трябва да се определя, то аз съм социалист. Просто играя политиката на бизнес света, това е — отсича той и повтаря: — Само да смее да ме извози копелето Рентън… Би било жалко за стаята… Но аз съм предвидлив и отказах резервацията му в Карлтън и го преместих в Бевърли с останалите… Копелето не заслужава повече…
— Марк е о’кей. Излиза с Даян, а тя е сладурана.
— Няма съмнение, копелето може да вдъхва доверие, когато реши. Но ти не го познаваш колкото мен. Не забравяй, че сме израснали заедно. Знам му и кътните зъби. Той е боклук. Всички сме.
— О, такова ниско самочувствие, Саймън! Никога не бих си го помислила!
Той върти глава като куче, което излиза от морето.
— Имам предвид в положителния смисъл — казва той. — Но аз познавам природата му. Ако наистина Даян ти е приятелка, бих я посъветвал да си пази портмонето!
Вземаме такси до Карлтън и пътуваме по натоварената крайбрежна улица.
— Щях да се спра на хотел Дю Кап — обяснява Саймън, — но той е твърде далеч от центъра на събитието, което означава постоянно ползване на таксита. Този е точно на Ла Кроазет — информира ме и смъмря апатичния латино шофьор на впечатляващ френски. — Vite! Je suis tres presse! Est-ce qu’il y a un itineraire de degagement?
Най-сетне пристигаме и слизаме от таксито. Двама портиери моментално сграбчват куфарите ни.
— Monsieur, Mademoiselle ще се регистрират в хотела?
— Oui, merci — отвръщам и тръгвам след тях, но Саймън продължава да стои отвън, съзерцавайки морето и тълпата, която се ниже по Кроазет. После се обръща към разкошната бяла блестяща фасада в стил Едуард VII.
— Саймън, добре ли си?
Той сваля очилата си Рей Бан и ги слага в горния външен джоб на жълтото си ленено сако.
— Само ме остави да се насладя на момента — подсмърча той, стискайки ръката ми и забелязвам как в очите му напират сълзи.
Влизаме във фоайето на хотела, което излъчва ослепителен разкош и се доминира от черни и златни колони. На очи се набиват три нюанса мрамор — сив, оранжев и бял, всички те обрамчени с щедри златни отливки във вид на листенца. Кристалните полилеи, величествено провиснали на огромни месингови вериги, мраморния под, белите стени и арките, всичко направо крещи за богатство и класа.
Горе в стаята, килимът е толкова дебел, че чувството е като да вървиш през меласа. Леглото е колосално и има телевизия с петдесет канала. Огромната баня е натъпкана с всякакви тоалетни принадлежности, има и бутилка Rose de Provence в кофа с лед, която Саймън отваря, налива две чаши и ги отнася на балкона с изглед към морето. Гледам надолу и забелязвам, че минувачите са силно впечатлени от хотела. Те вървят по крайбрежната улица и ни зяпат. Саймън, отново с очила, помахва небрежно на някакви туристи, а те се смушкват помежду си и започват да ни щракат с фотоапаратите си! Само се чудя, за кои ли ни мислят!
Разпускаме на балкона, на пъпа на света, изпълнени с доволство пием розе и жегата, съчетана с неволите ми в самолета плюс виното у Гавин предишната вечер започват да ме карат на сън.
Но ние сме тук. Аз съм тук. Аз съм актриса, звезда, тук, в Кан.
— Чудя се, кой ли още е отседнал в хотела? Том Круз? Леонардо Дикаприо? Брад Пит? Може и да е в съседната стая!
Саймън вдига рамене и отваря капачето на GSM-а си.
— Който и да е. Всички ще трябва да се съобразяват с нашите планове — казва небрежно той и набира номер. — Мел! Пристигнали сте… Отлично! Къртис добре ли се държи? Добре… Забавлявайте се и ще се видим в седем. След премиерата ще има парти и ще взема покани… Да не се напивате много… Да… Добре… Идете на плажа или гледайте малко телевизия… Ще се срещнем във вашето фоайе в седем… Добре — завършва той и изключва мобилния. — Черна неблагодарност! — изпъшква Саймън и имитира Мел. — Аз и Къртис нямаме пари, Саймън! Как се пазарува без пари, Саймън?
Започва съвсем да ми отмалява.
— Саймън, ще положа глава за час — казвам му и потеглям към стаята.