— Ники, снощи се държах противно. Не беше само от пиенето и коката. Просто ситуацията. Толкова ми се искаше всичко да стане перфектно, че се превърнах в цербер, действах като фашист.
— Какво ново? — отбелязвам.
— Искам да се реванширам тази вечер, преди да идем на партито на Фокс Сърчлайт — заявява той, а лицето му се озарява от огромна усмивка. — Освен това имам великолепни новини.
Той целият свети. Не мога да не попитам:
— И какви са?
— Номинирани сме за най-добър филм! Обадиха ми се тази сутрин!
— Уау… Това е толкова… прекрасно! — чувам се да казвам.
— Да знаеш колко си права! — подхвърля щастливо Саймън. — Освен това ти, аз и Къртис сме номинирани в категорията за най-добър дебют. За актриса, режисьор и актьор!
Усещам такъв прилив на въодушевление, че за малко да скоча до тавана.
За да отпразнуваме номинацията си, Саймън ме завежда на вечеря в един ресторант, който представя като един от най-фините ресторанти, не само в Кан, но и във Франция. Което, разбира се, значи и в света!
Аз съм облечена в блестяща грахово зелена рокля на Прада и обувки Гучи на високи токове. Вдигнала съм косата си нагоре, нося малки златни обици, колие и няколко гривни. Саймън, с жълто памучно сако и бяла риза, ме гледа и поклаща глава.
— Ти си самото превъплъщение на женствеността — казва той с израз на благоговение.
Изкушена съм да го попитам, дали не е пробутал същия лаф на Фокс Сърчлайт снощи, но си замълчавам, защото не искам да провалям момента. Ние сме тук сега и съм наясно, че не винаги ще е така.
Прекрасно е, малък провансалски ресторант, където кухнята е доведена до висше изкуство. От amuse-bouches през върховното homard bleu, suc lies de truffe noire et basilica piles и пилешки гърди demi-deuil, покрити с мастилен сос от трюфели до piece de resistance и планина от трюфели, които покриват хрупкава зелена салата. Разкош!
За десерт избирам крем кафе-шоколад coupe glacee с огромна чаша течен шоколад и brioche, които мога да топя в него. Всичко това бива прокарано с бутилка шампанско „Cristal“ Louis Roederer, шардоне Clos du Bois и две големи Реми Мартен.
Преситени сме от всичко това и си шепнем съблазнително на развален френски, когато мобилният на Саймън иззвънява. Зеленият GSM. Дразня се, че никога не ги изключва.
— Да?
— Кой е — просъсквам, повече от леко раздразнена, че някой се намесва в толкова личен момент.
Саймън слага ръка върху телефона. В началото изглежда доста разтревожен, но после пуска заядлива усмивка.
— Франсоаз. Някакви хипер-важни новини за школата по карти на Бегби в Лийт, за която бях забравил. Каква престъпна небрежност от моя страна да забравя за школата по карти! — После той отвръща със спокоен глас в слушалката. — Аз съм във Франция, Франк, на Фестивала в Кан.
От другата страна се чува бръмченето на рязък глас. Саймън отдръпва телефона от ухото си. Той ми намига закачливо и казва, слагайки другата си ръка на ухото.
— Франк? Франк? Още ли си там? Ало?
Саймън отново запушва слушалката с ръка и се смее:
— Франсоаз има труден характер. Как съм могъл да планувам Фестивала, и школата по едно и също време! Веднага трябва да взема хеликоптер до Лийт — киска се той, раменете му се тресат, аз също започвам да се смея. — Още ли си там, Франк? Ало? — крещи той в мобилния и изчопля с нокът парче храна измежду зъбите си. — Не те чувам. Връзката се разпада. Ще ти звънна по-късно! — казва той и изключва GSM-а. — Такъв е задник, че дори не може да му се сърди човек. Просто е недостижим — казва той с искрен потрес и възхищение. — Този човек е над любовта и омразата… Той просто… Той просто е!
Саймън се пресяга през масата и хваща ръката ми.
— Как някой като него и някой като теб биха могли да съществуват в един и същи свят? Как така планетата Земя е създала толкова разнородно човечество?
И отново се концентрираме един в друг. Саймън хвърля някой и друг арогантен блуждаещ поглед наоколо, но в повечето време ние се изяждаме с очи, играем, примамваме се навътре и навън в душите си. След подобна интимност, чукането би било спад. Почти.
— Имаме ли време да се приберем в стаята преди да се видим с останалите? — питам.
— Ще го уредим — казва той и размахва мобилния.
Отивам в тоалетната, бъркам с пръсти в гърлото си и повръщам храната. Жабуря се с препарата за уста и съм готова. Храната беше невероятна, но твърде калорична, за да я погълна. Както повечето модерни, интелигентни жени, аз съм почитател на Юнг, а не на Фройд, но не мога да не уважавам Зигмунд за ненавистта му към дебелаците. Сигурно причината е, че дебелаците са щастливи и следователно не са пълнили джобовете му като кльощавите невротици. Но сега, в този момент, аз съм щастлива. Ядох великолепни блюда, после се прочистих, преди да ми навредят.