— Франко, човече, съжалявам… Не трябваше да става така… Съжалявам, човече…
Започвам да плача. Държа Бегби в ръце и плача. Мисля си за отминалите дни, всички онези добри времена, гледам очите му и виждам как омразата ги напуска, сякаш някаква черна завеса се повдига и нахлува безметежна светлина, а устните му се изкривяват в усмивка.
Той ми се усмихва! Дори се опитва да говори и казва нещо като:
— Винаги съм те харесвал…
Или просто чувам това, което искам да чуя. После Бегби започва да кашля и ручейче кръв се процежда от ъгълчето на устата му.
Опитвам се да кажа нещо, но внезапно осъзнавам, че някой се е надвесил над нас. Поглеждам нагоре и виждам лице, което едновременно ми изглежда враждебно и познато. Зацепвам, че това е Нели Хънтър, който е махнал татуировките от лицето си и тъкмо се каня да го поздравя, когато юмрукът му се забива в челюстта ми.
Тялото ми вибрира, а лицето тупти от тъпа болка. Мамка му, на това му викам удар. Докато се надигам залитайки на крака го виждам да как се шмугва в тълпата от кибици. Върху рамото си усещам ръка и се извръщам рязко, страхувайки се, че ще бъда смлян на каша от бандата на Франко, но просто е някакъв пич от Бърза помощ. Качват Франко на носилка и го вкарват в линейката. Тръгвам след него, но някаква кука ми препречва пътя и казва нещо, което не успявам да разбера. Друго ченге кима към фелдшера, после към първото ченге. Онзи ми прави път и аз се мятам в линейката, вратата зад мен се тръшва и потегляме. Надвесил съм се над Франко и се опитвам да го окуражавам.
— Всичко е наред, Франк. Аз съм тук, приятел — казвам му. — Тук съм.
Потърквам челюстта си, подута от юмрука на Нели, наистина яко кроше беше. Добре дошъл в Лийт. Добре дошъл у дома. Но къде е домът ми сега? Лийт… не. Амстердам… не. Ако домът е там, където е сърцето ти, точно сега Даян е моят дом. Трябва да стигна до летището.
Стискам ръката на Франко, но той е в безсъзнание и фелдшерите са сложили кислородна маска на лицето му.
— Не спирайте да му говорите — подканя ме единият. Положението изобщо не е розово. Най-откаченото е, че през всички тези години винаги съм желал този момент, дори съм се надявал, фантазирал съм си го, но сега предпочитам всичко друго освен това. Въобще няма нужда да ми се напомня да говоря, защото аз изобщо не мога да се спра:
— Така е… мислех да се свържа с теб, Франк, да оправя нещата. Наистина съжалявам за онзи път в Лондон, но Франк, тогава не мислех ясно, само исках да избягам и да се откача от дрогата. Бях в Амстердам, но сега съм тук… Завинаги, Франк… Срещнах едно свястно момиче… Ще ти хареса. Много се сещам за купона, който си правехме, за мачовете и как майка ти винаги е била добра с мен, когато идвах у вас, винаги ме посрещаше царски. Тези неща остават завинаги, Франк. Помниш ли като ходихме в кино Стейт на Джанкшън Стрийт в събота сутрин да гледаме мултфилми или в онова малко разбито кино в горната част на Уок, как му викаха… Салон Синема! Ако имахме пари ходехме на стадиона Ийстър Роуд следобед, помниш ли, дори прескачахме оградата понякога… После ни хванаха да дращим имената си и Хибс по училището, бяхме само на единайсет и бяхме на път да се разревем, явно сме били жална гледка, щом ченгето ни пусна да си ходим! Помниш ли? Бяхме аз, ти, Спъд, Томи и Крейг Кинкейд. Помниш ли, когато и двамата чукахме Карън Маки? А оня път в Мадъруел, когато ти преби онова здраво копеле, а мен ме арестуваха!
И най-шантавото е, че докато говоря всичко това и си спомням тези неща и ги чувствам, част от мисълта ми е другаде. Мисля си, че Сик Бой е роден експлоататор, всичко това е вроден инстинкт у него, син на своето време. Но ефикасността му се намалява от факта, че е твърде вдаден в целия процес — интригата и социалната страна на всичко това. Той смята, че това е важно, че наистина означава нещо. Така той се потапя в него и никога не спира да помисли и да се сети да направи най-простото нещо.
Като например да вземе парите и да избяга.
Няма да е никак доволен когато установи, че парите са изчезнали и заедно с тях и аз. Самоненавистта от това, че е бил преметнат два пъти, вероятно ще доведе до някакъв вид нервно разстройство. Може дори да се окаже, че съм ги очистил и двамата — него и клетия Франко. Франко… като оставим кислородната маска, изглежда съвсем същия. Изведнъж нещо започва да звъни от него и осъзнавам, че това е мобилния му телефон в джоба. Поглеждам фелдшера, той ми кима и аз изваждам GSM-а. В ухото си чувам вик:
— ФРАНК!
Гласът е на Сик Бой.
— ХВАНА ЛИ РЕНТЪН? ОТГОВОРИ, ФРАНК! АЗ СЪМ, САЙМЪН! АЗ! АЗ! АЗ!