Прекъсвам разговора и изключвам апарата.
— Мисля, че беше приятелката му, която се опитва да се свърже — казвам на фелдшера. — Ще й се обадя по-късно.
Стигаме в болницата и аз се чувствам изтръпнал и зашеметен, докато един кльощав, невротичен млад лекар ми обяснява, че Франко е още в безсъзнание, което и сам вече съм се досетил и че ще го вкарат в интензивното.
— Първо ще стабилизираме състоянието му и после ще направим някои тестове, за да установим пораженията — казва той притеснено, сякаш знае кой точно са докарали при тях.
Не мога да направя нищо повече, но все пак се качвам в интензивното и виждам една сестра да слага система на Франко. Аз леко й кимам и тя отвръща със стегната, икономична професионална усмивка. Мисля си как искам да съм с Даян на летището и как не искам да съм точно тук, когато Нели и приятелчетата на Франко нахлуят през вратата.
— Съжалявам, Франк — казвам преди да потегля, правя няколко крачки, рязко се извръщам и добавям: — Бъди силен!
Излизайки от отделението забързвам крачка по коридора и се спускам бързо по мраморното стълбище, подметките ми почти се пързалят, преминавам последователно през две врати и на бегом се измъквам през фоайето и право в едно чакащо такси. Движението е спокойно и бързо стигаме до летището. Въпреки това съм закъснял. Много закъснял.
Спираме пред залата за заминаващи и виждам Даян, която ми маха. Изскачам от таксито и се втурвам към нея. Тя не помръдва от мястото си, но колкото повече се приближавам тя омеква, ядът й се изпарява като вижда състоянието ми.
— Господи… Какво се е случило? Помислих, че си ме зарязал заради някое старо гадже.
За малко да се засмея.
— Няма подобна опасност — казвам, и я прегръщам, вдишвам я, треперейки. Опитвам се да не губя самообладание, защото трябва да се кача на този самолет. Желая го повече, отколкото навремето дозата хероин.
Бързаме към гишето, но те дори не искат да ни приемат. Изпуснали сме лондонския полет и следователно прекачването. Изпуснали сме го за няколко минути, мамка му, дори секунди. Но сме го изпуснали. За късмет имаме открити билети и запазваме най-ранния полет за Сан Франциско през Лондон, който е утре по обед. И двамата не искаме да се връщаме в града и запазваме стая в хотела на летището, където й обяснявам в подробности случилото се.
Все още в шок, седя на зелената покривка на леглото до Даян, проследявам с поглед тънките сини вени по обратното на ръката й и разказвам подробно:
— Откачено е, но бясното копеле щеше да ме ликвидира… Просто замръзнах… Съмнявам се, че дори бих се опитал да се защитя… Най-ненормалното беше после, след като се случи… Сякаш пак бяхме приятели, все едно не съм го обирал и нищо такова е нямало. Адски е странно, но някаква част от мен все още харесва този психар… Ти си психолог, ти ще кажеш, какво значи това?
Даян стисва устни и очите й се разширяват.
— Той е част от твоя живот. Сигурно това означава. Чувстваш ли се виновен заради катастрофата.
Обзема ме внезапна, концентрирана студенина.
— Не. Той не трябваше да се юрва така през улицата.
Стаята е добре отоплена, но Даян държи чашата си с две ръце, сякаш попива топлината й и тогава съзнавам че тя също е в шок заради Франко, макар никога да не го е познавала. Сякаш се е предало от мен на нея.
Опитваме се да сменим темата, да се стегнем и да гледаме напред. Тя ми казва, че според нея дипломната й работа върху порното не е много добра и във всеки случай, би предпочела да си почине една година. Може би даже да се запише в колеж в Щатите.
Какво ще правим в Сан Франциско? Просто ще живеем. Може да отворя отново клуб, но най-вероятно не, защото е много чанч. Даян и аз може да се хванем с интернет бизнес, да станем „дот-комъри“. Дори бяхме си фантазирали и планирали такова нещо от доста време, но сега не мога да мисля за това, цялата ми мисъл е заета с Бегби и Даян, разбира се. Тя се оказа стабилна жена, но всъщност винаги е била. Аз бях този, който беше твърде млад и зелен, за да тръгнат нещата между нас навремето. Този път ще го караме докато любовта или парите не свършат.
На следващата сутрин ставаме рано и закусваме в стаята. Обаждам се в болницата, за да разбера как е Франко. Няма промяна в състоянието му, все още е в безсъзнание, но рентгеновите снимки потвърждават критичното му състояние — счупен крак, раздробена бедрена кост, счупени ребра, фрактура на ръката и черепа и някои вътрешни увреждания. Би трябвало да съм облекчен, че е неутрализиран, но аз се чувствам ужасно заради това, което се случи на Франко. И, да, наистина, се чувствам виновен.
Отиваме отново на летището, тя — развълнувана, че заминаваме, а аз просто още по-притеснен за последствията, ако продължаваме да сме тук и секунда повече от необходимото.