Гаджето се стегна като онова масивно парче блякпулска скала в гащите ми и се озъби:
— Чупката… Не съм ти малката…
— Съжалявам, гадже — извинявам се набързо.
— Не съм ти и гадже! — осведомява ме тя.
— Зависи от гледната точка, слънчице. Погледни го от моя гледна точка — чувам се да казвам, сякаш слушам някой друг и виждам себе си през нейните очи: смрадлив прошляк с мораво тенеке. Но аз си имам работа за вършене, гаджета, които ме чакат, дори и малко пари в банката, по-добри дрехи от това лекьосано миризливо яке, тази стара вълнена шапка и ръкавици, така че, какво, по дяволите, става тук, Саймън?
— Омитай се, отрепка такава! — обръща ми гръб тя и се отдалечава.
— Ей, май разговорът тръгна в погрешна посока! Но, както и да е, след като ударихме дъното, пътят е само нагоре, нали?
— Майната ти! — извиква тя през рамо.
Така е с гаджетата. Понякога са доста негативни. Проклинам липсата си на познания за жените. Познавам някои, но винаги между нас е заставала оная ми работа, винаги кура ми е стоял между мен, тях и нещо по-дълбоко.
Започвам да си припомням, опитвам да канализирам отново изкривеното си и прегряло съзнание, разгъвайки го и накъсвайки го на кадри. Просветна ми, че всъщност съм си бил вкъщи, че на сутринта се върнах в новата си квартира и изпаднах в депресия след като профуках и последната кока, после започнах да се потя и да мастурбирам над една вестникарска снимка на Хилари Клинтън в официален костюм по време на кампанията й за кмет на Ню Йорк. Подех старата песен как не трябва да й дреме от тия евреи, че тя още е много красива жена и че Моника изобщо не е в нейната лига. Ами да, Били трябва да иде да си прегледа главата. После правихме любов. След това, когато Хилари заспа кротко и спокойно, отидох в съседната стая, където чакаше Моника. Добрата стара махала Лийт срещна Бевърли Хилс в един изискан тек на пост-алиенация. После накарах Хилари и Моника да го направят, докато ги гледам. В началото се дърпаха, но очевидно съм успял да ги склоня. Облегнат назад върху овехтелия стол, който ми даде Крокси, разпусках и се наслаждавах на шоуто с хаванска пура в ръка, е, добре де, с тънка пурета.
Вой на полицейска кола по Ъпър Стрийт преследва да осакати поредния муден гражданин и ме сепва за реалността.
Ласкателната, но долнопробна същност на фантазиите ми малко ме измъчва, но рационално преценявам, че това е само защото, дрогата ме пуска. Това винаги извиква гадни мисли и ги задържа, затлачва те, принуждава те да се концентрираш върху тях. Край с коката. Така или иначе няма да мога да си я позволя известно време. Което пък е без значение, когато си се закачил.
На автопилот съм, но постепенно осъзнавам, че се спускам надолу от Ейнджъл към Кинг Крос. По-явен знак на отчаяние, здраве му кажи. Оглеждам копелетата в букмейкърския пункт на Пентънвил Роуд с надеждата да видя познати физиономии, но уви. Оборотът на отрепките е доста висок напоследък, заради плъзналите навсякъде по Кинг Крос бдителни служители на реда. Те цепят като моторни лодки в мочурище от отходни води, като само разпръсват и разместват тинята, но никога не пречистват или унищожават токсичните боклуци.
Тогава виждам да влиза Таня, явно напомпана с хероин. Свитото й лице е тебеширено бяло, но очите й светват, когато ме разпознава:
— Миличък… — обгръща ме тя с ръце.
Някакъв кльощав тип върви зад нея, но скоро стоплям, че всъщност е момиче.
— Това е Вал — казва тя с онова свръхтипично носово скимтене на лондонска дрога. — Не си се мяркал насам от сума си време!
Чудно защо.
— Така си е. Сега съм пак в Хакни. Временно. През уикенда забихме малко кока и така… — обяснявам. Внезапно нахлува цяла тайфа чернилки, които явно също са наблегнали на крека: напрегнати, с изпънати физиономии, враждебни. Направо се чудя дали в това място изобщо се правят залози. Атмосферата определено не ми понася и се изнасяме заедно с оная шантава анемична Вал, докато един от брикетите подмята нещо на останалите. Насочваме се към метрото на Кингс Крос. Таня мрънка нещо за цигари и, да, наистина, опитвам се да ги спра, но няма начин, като те хване за гушата няма мърдане, и започвам да се бъркам за дребни. Купувам малко цигари и паля докато се спускаме надолу в метрото. Някакъв бял, тлъст, надут педал в една от онези гей-щурмовашки светлосини униформи на Лондонския Транспорт ми разправя, че трябвало да си загася фаса. Сочи ми табелата на стената — в памет на загиналите от пожар, причинен от фаса на някакъв тъпак.