Лийт? Как изобщо ми дойде на ум да стъпя отново тук? След като майка ми се премести в Саут Сайд, нямаше никаква нужда да си показвам носа в този помиярник. Загубих толкова години, за да се измъкна оттук. Сядам на бара и пия скоч, наблюдавайки Паула и нейната помощничка Мораг, която сякаш е клонинг на лелята и непрекъснато сервира храна на тия беззъби дедици, сякаш тук е някаква социална кухня. В пълен контраст от другата страна на бара някакви анемични тийнейджъри са надули джубокса и сковано се гърчат, гледайки презрително дъртаците. Изпитвам неудържимото желание да се чупя от кръчмата, Паула и Лийт. Влакът за Лондон зове.
Любезно се извинявам и тръгвам надолу към новия Лийт: Скотиш Офис, Скотсмън Билдинг, реконструираните докове, изискани барове, ресторанти, къщи на юпита. Ето го бъдещето, юпифицирано, точно на две пресечки оттук. Следващата година, а може и по-следващата само на една, и тогава… Бинго!
Трябва само да преглътна гордостта си и да изчакам малко. Междувременно ще направя няколко удара, няколко далавери, някои мръсни номерца. Местните са толкова задръстени, че ще им е трудно да устоят на темпото, което ще им наложи печения играч от големия метрополис, а именно Саймън Дейвид Уилямсън.
8. „…само обективът…“
Раб изглежда нервен. Чопли кожичките на пръстите си. Когато се пробвам да го предизвикам, той започва да разправя нещо, как се опитва да откаже цигарите, мърмори как очаква дете. Това изобщо е първият намек към мен, като изключим мистериозния Тери, за някакъв живот извън студентството. На човек му става странно като се замисли, че някои хора живеят по няколко различни живота. Като мен. Предстоеше ни среща със скрития свят на Раб, или поне малка част от него.
Таксито криволичи от светофар на светофар, броячът неумолимо се върти. Спираме пред един малък пъб и макар греховна жълта светлина да се процежда върху сиво-синия тротоар и ясно да се долавя смеха от пресипнали препушили гърла, ние не влизаме там. Тръгваме по една опикана странична чакълена пътека, която ни извежда до боядисана в черно врата. Раб потропва ритмично: та-та-та-та-та, та-та-та-та, та-та.
Чува се шум от стремглаво спускане по стъпала. После тишина.
— Аз съм, Раб — смутолевя той и пак тропа, но този път друг футболен ритъм.
Ключалката се завърта, веригата издрънчава и зад вратата наднича къдрава глава, точно като на клоун на пружина. Две алчни, присвити очи набързо регистрират присъствието на Раб, после оглеждат тялото ми с безцеремонна съсредоточеност, от която направо ми идва да се развикам за полиция. После чувството ми на страх и притеснение се изпаряват от топлината на нажежената по бяло усмивка, която сякаш достига собственото ми лице и като пръсти на скулптор го моделират по свое подобие. Усмивката е невероятна. От физиономия на войнствен, враждебен кретен тя го превръща в езически гений, владеещ тайните на света. Главата се завърта на една страна, после на друга, проверявайки алеята за чуждо присъствие.
— Това е Ники — обяснява Раб.
— Влизайте, влизайте — кима пичът.
Раб ми хвърля поглед в смисъл на „сигурна ли си“ и обяснява:
— Това е Тери.
В отговор на погледа му, аз прекрачвам прага.
— Тери Лимонадения — усмихва се този едър, къдрав пич и се дръпва встрани, за да ми направи път към тясното стълбище. Той мълчаливо тръгва след мен, така че, предполагам, да огледа добре задника ми. Аз не бързам, за да му покажа, че това е последното нещо, което би ме притеснило. Нека той бъде притеснения.
— Имаш невероятен задник, Ники, казвам ти го напълно безкористно — казва той с весел ентусиазъм. Наистина започвам да го харесвам. Това е моята слабост — твърде лесно се впечатлявам точно от когото не трябва. Всички винаги са го казвали: родители, учители, треньори, дори връстници.
— Благодаря ти, Тери — отвръщам сдържано, извръщайки се към него, когато стигам най-горе. Очите му светят и аз го поглеждам право в очите, задържайки погледа му. Усмивката му разцъфва още повече, той кима към вратата, аз я отварям и влизам.
Понякога другостта на самото място наистина те сепва. Ако се измъкнеш малко в страни от типичните колонизирани, корпоративни центрове, еднакви за всеки британски град, веднага ще откриеш истинските места. Може би една кратка разходка, няколко спирки с автобус — никога не отнема много време. Това тук беше точно от тези места, толкова фрапиращо, че направо ти секва дъхът от якия кич. Отивам в тоалетната, за да огледам. Дамската тоалетна е тип „ковчега на Фараона“, толкова тясна, че едва можеш да седнеш, чинията е счупена, няма хартия, плочките са нащърбени, в мивката няма топла вода, а над нея се мъдри пукнато огледало. Оглеждам се в него и с радост установявам, че пъпката, която бе тръгнала да ми излиза на лицето е завехнала. Онова петно на бузата ми също е избледняло. Червено вино. Избягвай червеното вино. Тук едва ли би било проблем. Слагам си очна линия и още от мораво-червеното червило. Тегля една четка на косата си. После поемам дълбоко въздух и излизам, готова за срещата с този нов свят.