Виждам Катрин, с гръб към мен, облечена в късата тъмносиня рокля, която прилепва плътно по тялото й и внезапно се прекъсва от рязката права линия на русата й коса. Тя е застанала до Миз и някакво секси тийн-порно гадже, което той е довлякъл. Не мога да определя в какво настроение е Катрин и се надявам да е глътнала Е. Увивам ръка около кръста й, но усещам как се стяга от допира и ми става кофти. Въпреки това, опитвам:
— Добра вечер, а?
Тя извръща главата си към мен и казва мрачно с немски акцент:
— Искам да си отида в къщи…
Миз забелязва изражението ми и пуска разбиращ поглед.
Отдалечавам се и отивам в офиса. Там са Мартин с Шиън и онова екзотично гадже, което напоследък движи с тях. По чамовото бюро има добре оформени линийки кока. Гледам трескавите подканящи очи на момичетата, а Мартин ми подава фунийката, свита от петдесет гулдена.
— Не, така съм добре — казвам му.
Мартин кима на гаджетата, хвърля пакетче на бюрото и ме издърпва в тясното антре, запазено място за ксерокса и тайни разговори.
— Виж… Просто Катрин… Знаеш как стоят нещата.
Лицето на Мартин се сгърчва под посивяващата му кестенява коса, а големите му зъби се откриват в напрегната тревожна усмивка.
— Нали знаеш моето мнение…
— Да…
— Извинявай Марк, но тя е една измъчена кучка, която мъчи и теб — повтаря за кой ли път той и сочи вратата на офиса. — Сега е моментът да си отживееш. Пиене, гаджета, дрога. Виж Миз — клати глава той. — По-дърт е и от двама ни. Има само един живот, човече!
С Мартин сме съдружници, еднакви сме в толкова много отношения, но аз никога няма да мога да бъда така гъвкав и подвижен като него. Когато се събера с някой, държа до край. Дори когато вече няма за какво да се държиш. Но той го прави за добро и го оставям да ме навива известно време преди да потегля обратно към дансинга.
Търся Катрин и се замотавам напред. Без всякаква причина поглеждам нагоре и засичаме погледи с диджея, копелето от Единбург. И двамата пускаме тънка усмивка, а в гърдите ми се надига безпокойство. После се обръщам и виждам Катрин до бара.
14. Мръсен № 18737
Цялата паплач, за която няма място в обновен Лийт, се е събрала в този първи ден, когато поемам нещата в свои ръце. Сган дърти оръфляци и цяла шайка техно и хип-хоп тийнове с купища пръстени на всеки шибан свой пръст. Едно от тези малки копеленца дори има наглостта да се обръща към мен със Сик Бой! Край, от сега нататък всичката дрога, която се шитка тук ще носи печата на одобрението на Саймън Дейвид Уилямсън, одрайфани недоносчета нещастни! Още повече, че вчера се натъкнах на един свой стар партньор, Сийкър, и сега в джобовете ми дрънкат хапченца и прахчета.
И старата Мораг ще трябва да си стяга багажа. Дебелогъзата леля е твърде ретро за режима, който смята да наложи Мистър Уилямсън. Ретро от седемдесетте, драга, бандата „Полис“ вие: ний-ноу, ний-ноу, ний-ноу… Тя обслужва малките недоносчета или поточно се опитва:
— Ч-ч-ч-ч-четири г-г-големи б-б-б… — мъчи се едно от копеленцата, а останалите се подсмихват. Лицето му се гърчи, сякаш е инфарктясал, а на Мораг ще й падне ченето от неудобство.
Определено трябват сериозни промени. Нали? Мистър Алекс Маклийш?
Смятам, че си напълно прав, Саймън. Когато дойдох тук, клубът беше задръстен от боклуци. Веднага подуших потенциала, но първо се налагаше да се отървем от плъховете, преди да инвестираме.
Точно това е начинът, Алекс.
Мораг се е специализирала в кетъринга на предприятието. Тук готвим първо, второ и трето за някакви си деветдесет и девет пенса — цена за пенсионери. Безпокои ме не какво може да изкараме, а колко губим. Ако исках да правя храна за бедни щях да изкарам количка за хот-дог на улицата. Обядът наистина е зловещо евтин. Излиза, че спонсорирам тези антични гниди да не предадат богу дух.
Тромав дърт тюлен се клатушка към мен. Леко заплашителен поглед. Жълтеникаво прозрачна кожа, с червени нишчици. Доста пъргав за историческата епоха, от която произхожда. Копелето смърди на урина, все едно са го взели от някое порно след „златен душ“. Може пък тия нещастници да топят тленните си останки в басейна на някой рехабилитационен център.
— Риба или овчарски пай… — скрибуца той. — Риба или пай… Как е рибата ти днес, синко?
— Добре. Поотръскал съм я и съм я сложил да си седи мирно в гащите — ухилвам се и намигвам.
Опитите да разигравам стария кръчмар-шегобиец явно са обречени на неуспех в тази гробница от граниви архаични неудачници. Той ме поглежда и лицето му на шотландски териер се сгърчва войнствено.