— Искам да кажа панирана или пържена?
— Пържена — информирам примирено досадната отрепка.
— Аз повече я харесвам панирана — киселата му физиономия се изкълчва в циркаджийска усмивка и той се обръща към масата в ъгъла. — И Том, и Алек, и Мейбъл, и Гинти, всички я харесват панирана, нали? — провиква се той и печели усърдни кимания от подобни на него човешки останки.
— Скромно се извинявам — отвръщам и хапя езика си в опит да запазя дух на привидна сърдечност.
— А с масло хрупка ли? Искам да кажа мека или хрупкава?
Тук вече се налага да положа свръхчовешки усилия. Нагъл помияр.
— Хрупка и пука като нова-новеничка банкнота от двадесет лири!
— Хъ, доста време мина откакто съм държал в ръцете си двадесет лири на цяло — въздъхва клиентът на погребалното бюро. — А грахът, пресен ли е или от консерва?
— Ако няма пресен, аз не ща грах — провиква се лелята, жертва на световния глад, наречена Мейбъл.
Пресен или от консерва. Каква дилема за енергичния предприемач! Ако Мат Колвил ме видеше сега и цялото това унижение, на което бях подложен, щеше да се почувства отмъстен поне за пет тека, които съм отперил на жена му. Наболелите проблеми на деня, така да се каже. Пресен или от консерва. Не знам. Не ми пука. Иска ми се да изкрещя — единственият вмирисан грах тук се намира в прокъсаните ти кюлоти, драга.
Извръщам се към Мораг, морното мамче, за да се заеме със случая. Край бара вече се е заформила опашка от помияри асорти. Е, сега си еба майката! Една добре отличима фигура стои сред тях, притреперва и нервно се шугави. Насочвам цялото си старание в полирането на чашите, опитвайки се да избегна тези очи-прожектори, безмилостно фиксирани в мен. Сега разбирам гаджетата като казват „имам чувството, че ме съблича с поглед“, защото в случая спокойно мога да кажа „източва кредитната ми карта с поглед“.
Най-накрая не удържам и поглеждам.
— Спъд — усмихвам се. — Откога не сме се виждали. Как си? Май се извъртяха няколко годинки, а?
— Добре, ъ-ъ… добре съм — заеква той. Мистър Мърфи е още по-изпита, измъчена версия на самия себе си от преди, ако това изобщо е възможно. Прилича наскоро поминал се дръглив котарак, чието гробче в задния двор е било разрито от лисица. Очите му имат онзи объркан поглед на човек, друсан с толкова радикално различна по действие дрога, че съставните части на мозъка му никога не биха могли да постигнат съгласие, кое време от деня е. Очукана, миризлива обвивка на човешко същество, която се влачи от една долна кръчма към друга, от поредното вмирисано свърталище към следващата отвратителна дупка на деградация в търсене на нова токсична порция.
— Чудесно. А как е Али? — питам, чудейки се, дали още дели покрив с този нещастник. Понякога си мисля за нея. Едно особено чувство винаги ме е преследвало, че ние двамата пак ще се съберем някога, когато животът се подреди. Тя винаги е била моята жена, макар че, май така си мисля за всички тях. Но той и тя заедно? Просто не е редно. Изобщо не е редно.
Ако имаше грам мозък, да му беше била шута още преди години. Не че ще бъда удостоен с честта да получа от Спъд отговор на въпроса си. Няма дори „Какво правиш насам Саймън, защо работиш зад бара в Лийт?“. Не. Егоистичната му твар не е в състояние да прояви дори рудиментарно ниво на любопитство; камо ли да докара истински сърдечен поздрав.
— Виж, ъ-ъ, знаеш, какво ще те помоля — изкашля се той.
— Не и преди да попиташ — ухилвам се, колкото е възможно по-студено и надменно.
Мърфи има наглостта да ми отвърне с изражение на човек, едва ли не наранен от грозно предателство и поглед „значи-такава-била-работата“. Той поема дълбоко дъх и изтерзан мъчителен звук се изтръгва от немощните му гърди, докато въздухът опитва да си пробие път. На кое ли от всичките се дължи — бронхит, пневмония, туберкулоза, цигари, крек, СПИН?
— Нямаше да те моля, ако наистина не бях зле. Толкова ми е кофти, че ще пукна.
Поглеждам го и преценявам, че има право. После вдигам една от чашите срещу светлината и докато я проверявам внимателно за някое петънце отсичам:
— На осемстотин метра нагоре. От другата страна на улицата.
— Какво? — не може да повярва той, устата му остава отворена като на златна рибка.
— Бюрото за Социални Помощи на Единбургския Общински Съвет — информирам го. — Тук, ако не си забелязал, е обществено заведение. Може би си сбъркал вратата. Ние сме лицензирани само за продажбата на спиртни, вредни за здравето напитки — допълвам информацията с необходимата студена официалност и вземам друга чаша.