— Никога няма да се сетиш, кой движи сега Порт Съншайн. Един твой стар приятел. Сик Бой му викаха преди.
Сега вече направо ме изтриса страшен главобол, като един от онези, които получавах вътре в дранголника… имам чувството, че главата ми ще се сцепи. Всичко се е обърнало надолу с главата… Лексо с кафене… Сик Бой с пъб… Лари Уайли работи за Дони… трябва да се измъкна на въздух, трябва ми време да обмисля нещата…
А копелето не спира да плещи:
— Тоя следобед ще ходя до банката, Франк и ще ти дам една по-сериозна пачка да те уредя. Докато не се разберем за нещо по-постоянно. У майка си ли ще живееш?
— Да… — викам, главата ми пулсира, изобщо не знам къде ще ходя… — предполагам…
— Е, тогава ще отскоча довечера. Ще поговорим като хората Нали? — разправя копелето, а аз кимам като някой малоумник, слепоочията ми туптят, а някакъв дъртак идва да иска руло с бекон и чаша чай, излиза някакво гадже с престилка иззад Лексо, той й кима и тя сервира на старото копеле. Лексо вади тефтер и химикалка и записва някакъв шибан номер. После ми размахва под носа един от тези новите телефони, онези без жици.
— Това е номера на GSM-а ми, Франк.
— Добре — викам. — Вече всяко шибано копеле се мотае с такъв. И аз имам нужда. Намери ми един — разправям.
— Ще видя какво мога да направя, Франк. В крайна сметка ще те заведа да си вземеш — казва той, зяпайки онази пичка, сервитьорката.
— Бива… ще се видим после — викам, щастлив да се измъкна на чист въздух. От миризмата на мазнина вътре направо ми се драйфаше. Просто още не мога да повярвам колко се е променил магазина ни, за мебели, де. Набутвам се в съседната аптека и едно гадже ми дава нурофен. Вземам две хапчета и повървявам нагоре по Уок. Хапчетата си ги бива и след двайсет минути главоболието изчезва. Искам да кажа, шантава работа, още го чувствам, но не е толкова остро. Правя обратен завой и се връщам да надзърна в кафенето и виждам, че Лексо се разправя с оная, своята и вече не изглежда толкова самодоволен. Това е положението, половината от шибания магазин си е мой и ако ще ми го плаща, ще трябва да се изръси по-сериозно.
Да-а, виждам го копелето, седи на маса до витрината, и прави сметки. Така е пич, и аз си правя сметката, тромаво копеле. Тръгвам по Уок отново и зяпам лицата на минувачите, търся някой познат. А какво виждам насреща си? Две мръсни копелета с дълги вити къдрици, бели момчета и така нататък, вървят си сякаш са си вкъщи, после някакъв, мязащ на сводник тип излиза с малкото си кученце от магазина и се качва в лъскавата си кола. Кои са тия копелета? Това не е Лийт. Къде са истинските пичове? Поглеждам тефтерчето си, влизам в една телефонна будка и набирам номера на Уайли. Явно е от тия готините преносими телефони. Лексо да внимава да ми намери бързо един, че…
— Франко — вика Лари, абсолютно невъзмутим, сякаш тъкмо е чакал да звънна. — От панделата ли звъниш?
— Не, от шибания Уок ти звъня — осведомявам го. Той мълчи известно време и после пита:
— Кога излезе?
— Няма значение. Къде си сега?
— По работа съм в Уестър Хейлз, Франк — казва Лари. Замислям се. Не съм готов още за среща със старата, че да ми пили по нервите.
— Добре, среща след половин час пред хотел Хейлз. Ще взема от черните таксита и за секунди съм при теб.
— Ъ-ъх… сега работя за Дони, Франк. Той може…
— Аз бях тоя дето ви събра да работите заедно, на първо място — казвам му на копелето. — Ще се видим след час в Хейлз, само да си хвърля нещата у майка ми, после изхвърчам.
— Хубаво. Ще се видим тогава.
Затръшвам слушалката и си представям как шибания боклук веднага ще звънне на Дони Лейнг, преливащ от щастие пръв да съобщи кофтито новина. Да, знам си стоката много добре. Отивам у майка ми и тя започва да реве и да се тръшка колко е чудесно, че съм се върнал и всякакви такива простотии.
— Да — викам. Тя страшно е напълняла. Тук вкъщи, в нейната къща, много повече си личи, отколкото при шибаните свиждания.
— Трябва веднага да кажа на Елизабет и Джоу.
— Хубаво. Няма ли нещо за хапване?
Тя слага ръце на кръста си.
— Нагладувало ми се детето. Щях да ти направя супа, но след малко започва бингото ми и, ами, обикновено се събираме с Мейси и Дафни първо за по едно малко в Пърсивиър… — гласът й се снижава. — Но можеш да отскочиш отсреща до закусвалнята. Сигурно си загорял да хапнеш от хубавата риба с картофки.
— Добре — викам и си мисля, че поне ще мога да си взема обяда и да ям по пътя за Лари.
Излизам, вземам риба с картофки в картонена кутийка и се мятам на черно такси. Копелето се опитва да ме гледа възмутено сякаш хич не му е приятно да нагъвам в шибаното му такси, но получава дълъг недвусмислен поглед и не посмява да се отваря.