— Така ли? Голям келепир си видял, няма що. Уредил си си живота като гледам. Инвестирал си добре парите.
Али отново вдига глава и ме поглежда.
— Тези пари, когато взе онези неща за детето… били са от Марк Рентън?
Мълча.
Сик Бой гледа чашата си с уиски, вдига я и я пресушава, а после започва да почуква с нея по масата. Продължавам да седя като в някакъв шибан ступор.
— Така, точно така — ухилва ми се подигравателно той. — Нищо не си направил. И никога няма да направиш!
Просто не се сдържам и го казвам. Казвам, че ще направя, че пиша история на Лийт.
— Е, това вече е върхът! — изцепва се Сик Бой през бара и няколко души се извръщат.
Али ме поглежда все едно нещо съм се чалнал.
— Какви ги приказваш, Дани? — пита тя.
Просто трябва да се изпаря оттук, да се махна веднага. Ставам и тръгвам.
— Отрицателна енергия, а? Това ще го запомня, значи. Чао!
Сик Бой повдига вежди, но Али идва с мен до вратата и излизаме вън.
— Къде отиваш? — пита тя и обгръща ръце около себе си.
— Имаме среща на групата — казвам. Хладно е и макар, че е облечена със синята си плетена жилетка на Али явно й е студено.
— Дани… — започва тя, потърквайки ципа на якето ми между палеца и показалеца. — Ще се върна и ще поговоря със Саймън.
Гледам я и не мога да повярвам.
— Той е разстроен, Дани. Ако се изпусне за парите някъде и това стигне до ушите на хора като Втората Награда… — тя се поколебава малко, — …или Франк Бегби…
— Хубаво, добре, иди и говори със Саймън. Не може да го оставим да страда просто така, нали? — озъбвам се, но, мамка му, има нещо вярно. Бяхме Рентс, Сик Бой, Втората Награда и Бегби в Лондон и Рентс направо си ни обра. Но на мен ми даде парите. Явно не е дал нищо на Сик Бой, но за другите не знам. Сигурно и Бегби нищо не е получил, защото съвсем се смахна и утрепа оня, Донъли, за което го тикнаха в пандиза, макар и Донъли да беше гадна твар, такъв си беше, не може да не отбележим.
— Върви да не закъснееш — казва тя и ме целува по челото, после се обръща и си отива обратно вътре.
Отива си.
И това отключи нещата, така да се каже, бях целият на нокти от превъзбуда и тревога, но като отидох на сбирката взех и им разказах всичко за това, за историята на Лийт. Цялата работа е, човече, че тази Ейврил, беше толкова щастлива, страшно щастлива, значи. Струваше си само да видиш усмивката върху лицето й. И така, вече го направих, разприказвах се и създадох очакване за себе си като човек на писаното слово. Човек, който върви нагоре, изявен местен историк, активен, борещ се.
Но не съм такъв. Оня пич по телевизията, онзи, дето раздува за древните цивилизации, не можеш някак да си го представиш да казва: ей, човече, май не трябва да изпускам от поглед това момче от Лийт, новия колега. Ако взема да се разсея ще почне да се увърта край моите пирамиди и да забива за египетските баровци, значи. Не, не мога някак да си го представя.
Но въпреки това, трябва да се пробвам и може би, да докажа на Али, че струвам повече, отколкото ме мисли. Да докажа на всички, може би.
Когато за първи път срещнах Алисън тя беше особено и прекрасно момиче, чудна кожа като с тен, дълга черна вълниста коса и перлени зъби. Но беше малко от оня напрегнат тип, сякаш имаше някакъв невидим вампир, прикрепен за врата й, който просто изсмукваше енергията й.
Тя никога не ми е обръщала особено внимание. Винаги си е падала по него. Помня как един ден само ми се усмихна и сърцето ми се пръсна на хиляди парченца. Когато се събрахме, си мислех, че това е наркоманска работа, че щом останем чисти един ден, тя ще поиска да продължи нататък. Но после дойде детето и тя някак остана. Точно това е, май, човече, дребният, той е най-вероятната причина, че остана толкова дълго с мен.
Но сега тя отново изглежда, сякаш я изцежда вампирът и познай, кой е този вампир, човече? Този вампир съм аз. Аз.
След сбирката се замислям, дали Али не е още в Порт Съншайн. Но няма начин, просто не мога да издържа още една среща със Сик Бой точно сега. Вместо това правя обратния завой и се отправям към града, където се натъквам на Братчеда Доуд, който излиза от Олд Солт и отиваме за по джойнт в апартамента му на Монтгомъри Стрийт. Пичът си има много точна малка квартирка. Малко северна, стаите искам да кажа, но по-скоро от онези симпатични малки жилища, отколкото онези, големите. Вътре всичко е много добре пипнато и готино, като изключим голямата обрамчена снимка на Глазгоу Рейнджърс над камината от ерата на Сунес. Има готин кожен диван и аз направо колабирам в него.