— Мо, наглеждай нещата за половин час. Налага се да изскоча за малко.
— Добре, не се притеснявай — ломоти старият изпълнителен бойлер, леко повдигайки глава от великият романс, който чете.
С бавна крачка се отправям към полицейския участък на Лийт. В главата ми се върти старата бомбастична фраза: „Пенсиониран като полицай от Лийт“, докато приближавам дребното, тлъсто ченге, лишено от капчица стил, което седи в приемната. От него се носи воня на евтин автършейв, направо с нож да я режеш. Този тулуп сякаш е започнал да се разлага и гние, по врата му потрепват излющени шлюпки екземна кожа, които се задържат на място само от мазна, токсична пот. Да, наистина ти става драго да видиш истински полицай. Неохотно това кебап-ченге ме пита какво би могло да направи за мен.
Удрям шестте хапчета на бюрото.
В дребните му, дълбоко вкопани в лицето очички се забелязва концентрирана енергия.
— Какво е това? Откъде ги взехте?
— Току-що получих лиценза си за Порт Съншайн. Там идват много младежи. Нямам нищо против, те са ми клиенти и си плащат. Забелязах, че няколко от тях се държат странно и ги последвах в тоалетната. Бяха се набутали в една и съща кабинка. Бутнах вратата, тя, ключалката е счупена на тази кабинка, не съм я оправил, но както казах, съвсем наскоро поех бара. Така или иначе, взех тези хапчета от тях и им забраних да идват в бара.
— Разбирам… Разбирам… — казва ченгето-кебап, местейки поглед от мен към хапчетата и обратно.
— Сега, значи, много не разбирам от тия работи, но може да са от ония хапчета фентъзи, за които пишат по вестниците.
— Екстази…
Копелето очевидно получава своите екстази от екземата си.
— Както и да е — казвам аз с припряността на бизнесмен и данъкоплатец. — Цялата работа е в това, че не искам да им забраня да идват на момчетата, ако са невинни, но няма начин да разреша в моят бар да се продават наркотици. Просто искам да ги изследвате и да ми кажете дали става дума за забранени наркотични вещества. Ако е така, още щом ми стъпят в бара тези нехранимайковци веднага ще ви позвъня.
Кебап-ченгето изглежда впечатлен от моята гражданска бдителност, но в същото време му е терсене от работата, която му създавам. Две сили сякаш го дърпат в различни посоки и той се поклаща на място по средата, опитвайки се да избере в коя посока да поеме и ронейки още парченца кожа от екземата по врата си.
— Добре, сър, просто оставете координатите си и ще направим лабораторни тестове. Приличат ми на таблетки екстази. За жалост, повечето младежи напоследък се тъпчат с тях.
Поклащам мрачно глава и се чувствам като детектив в някой телевизионен сериал.
— Не и в моя бар, сър — заявявам.
— Порт Съншайн имаше такава репутация още от преди — обяснява ченгето.
— Това вероятно обяснява, защо я купих на такава цена. На тия приятелчета с дрогата скоро ще им се изясни каква била репутацията! — наливам масло в огъня аз. Ченгето се опитва да изглежда съпричастно, но може би малко съм попреиграл, защото май мисли, че си има работа с онзи тип квартални герои и войнстващи самонавитаци, които ще го вкарат в още по-големи разправии.
— М-мм — мучи той. — Ако има каквито и да е проблеми, веднага се обръщайте към нас. Това ни е работата.
Кимам с разбиране и се отправям обратно към бара.
Когато се връщам, Тери Лимонадения се е курдисал на бара и забавлява Мо с някакви истории, а тя се киска пронизително в регистър, опасен за сухотата на бельото й. Магарешкият й рев рикошира в стените и ми напомня, че не е зле да проверя всичко ли е точно със застраховката на сградата.
Лимонадения също е зачервил бузите. Той се намества до мен.
— Сик Бой, Сай, тъкмо си мислех, че трябва да дойдеш с нас за ергенското парти на Раб в Амстердам този уикенд. Да огледаме стоката в червения квартал.
В никакъв случай.
— Ще ми се, Тери, но не мога да оставя бара — казвам му и извиквам за последни поръчки към мъртвото месо в ъгъла. Нито един от дъртаците не иска още една бира и те се ошумоляват в нощта като призраци, каквито скоро ще станат.
Няма начин да се замъкна в Амстердам с тайфа кочове. Първо правило: търси социално обкръжение от женски пол, избягвайки на всяка цена групи „приятели“. След като затварям бара, Тери ме навива да идем в града, в онзи клуб, където тази вечер пуска неговото приятелче диджей, онзи Ен-Сайн. Ен-Сайн е бая известен и сигурно ще има здрав купон, така че веднага се навивам. Мятаме се на такси, минаваме покрай тарапаната, която се реди пред „Каугейт“ и се набутваме право вътре, като Тери само кимва и намигва на гардовете. Един от тях се оказва познат, Декси, и предъвкваме едно друго за малко.