23. Мръсен № 18739
Намираме се точно в центъра на купа с лайната: аз и той. Саймън и Марк. Сик Бой и Рент Бой, тук в Амстердам. Далеч от всичко. Взех адреса на тоя клуб „Лукс“ от Ен-Сайн и той и аз, заедно с Тери, Раб Биръл и брат му — бившия боксьор, набързо се отцепваме от останалите. Някои стари лица от мачовете сред нас изглеждат доста притеснително. Лексо, например, е добър приятел на Бегби, което, разбира се, прави нещата наистина интересни. Тери все пак е основният, с когото движа. Винаги е добре наоколо да има някой, който мисли само за жени. Тактиките му за запознанство не са особено изискани, но той е безпощаден и винаги постига резултати.
Отиваме право към Лукс и питам момчето на вратата, дали Рентс не е вътре. Като разбирам, че е излязъл преди половин час, ми става тъпо и пичът с кокни акцент казва, че сигурно е тръгнал да обикаля клубовете и че няма да е зле да надникнем в Транс Буда. Казва го с онзи вбесяващ ме маниер на привързаност от типа „добрия стар Марк, знаеш го какъв е“. Аз многоу доброу гу зная, чейкиджия тайкъви, но ти очевидно и хабер си нямаш. Значи копелето още може да внушава доверие и да замазва очите на хората. Но това чудесно обобщава курвенския нрав на Рентън: да движиш свой собствен нощен клуб и по някое време да духнеш по чуждите клубове.
Мамка му. Повеждам компанията обратно към червения квартал. Лимонадения мрънка:
— Какво толкова му имаше на мястото, Сики?
Тоя къдрокос боклук, не стига, че ми вика Сик Бой, вместо Саймън пред непознати, но е удвоил залога и го е съкратил на Сики, което удвоява и моята агония. Аз обаче си трая с надеждата, че просто само ще му мине. Покажи на копелета като Лосън слабост и те безпощадно ще се възползват, макар че май точно това обожавам най-много у този тип.
Рентън. Тук в Амстердам. Чудя се как ли изглежда сега, мамка му. Какви промени е направил със себе си през годините. Човек трябва да се опита да разбере какво е и какво не е. Това е цялото щуране в живота. Тоест, какво трябва да оставиш от себе си и какво да вземеш, когато заминаваш другаде. Тъпкан съм с Е и се опитвам да направя сметка, какво аз взимам от себе си, където и да ида, в каквото и състояние да се вкарам. Влизаме в Транс Буда клуб в червения квартал. Стандартен дансинг, чил-аут и бар клуб, където се скупчил контингент от туристи, амстердамци и британски емигранти. Разбира се, Рентън си остава на дневен ред, но аз и Тери по инстинкт сме в постоянна пичеготовност и се отделяме от компанията. Юарт е заклещен от две гаджета и пуска в действие чара си, а Биг Биръл — боксьорът и Раб се присламчват към него. Купувам няколко хапчета от един холандец, който се кълне, че това е, от което се нуждая. Майната му. Нямам настроение за кока, просто не ми се прекарва цялата вечер по кенефите. Иска ми се да забия някоя холандка, прословутата им хубава кожа и така нататък, но Тери се заприказва с две англичанки и аз купувам по питие и сядам при тях в един тих ъгъл. Музиката ми опъва нервите. Холандско ученическо техно, което направо ме побърква. Още една причина да мразя Рентън: заради него се налага да търпя тая помия.
Аз съм с това гадже Кейти от Рокдейл (дълга пепеляво руса коса, странно магнетична бенка на брадичката) и тя ми обяснява, че техното не я кефи, било твърде тежко за нейния вкус. Докато говори, гледам тъмните й гримирани очи, а в главата ми се върти „Рокдейл, Рокдейл, Рокдейл“ и мисълта ми най-общо, съвсем общо, върви така: Грейси Фийлдс от Рокдейл пее: „Сали, Сали, на двора гордостта ни“ и аз чукам Кейти в задния двор на някаква къща, после ми хрумва как би изглеждала Кейти като Каугърл от Рокдейл на задна прашка, по фермерски, класическата порно поза, създадена да демонстрира гениталното проникване по най-добрия начин за камерата. Въпреки това казвам:
— Значи Рокдейл, а, Кейти?
Тери Лимонадения, който забива другото гадже, което вече се е сгушило в него, хваща думите и ми пуска телепатичен поглед, сякаш е прочел мислите ми до пълни подробности. Хапчетата наистина си ги бива.
Мразя да танцувам на монотонно техно и съм страшно доволен, че мога да разпускам в чил-аута. Бум-бум-бум. Като Лондонския маратон, тая шибаня. Няма ли фънк, няма ли соул? Къде е шаренията на дрехите? Музика за глазгоуски протестанти. Тия дървари холандците и разните туристи обаче здраво й се кефят. Всеки танцува сам. Един пич го дава по-нестандартно и прави някакви стъпки заедно с две гаджета и още един тип. Има нещо особено в него. Определено го познавам. Нахлузил е някаква тъпа шапка, която му закрива очите, но разпознавам начина, по който се движи. Увлечен в диджей-микса, той все пак от време на време вдига ръка да поздрави някое копеле на дансинга. Всичко е в онази прикрита енергия, в отпуснатите небрежни движения, рязко контрастиращи с вглъбеността му в танца. Колкото и да изглежда вдаден в нещо, част от копелето винаги остава навън и попива всичко наоколо.