Нищо не пропуска, зловредното копеле.
Това беше човекът с когото предъвквах с часове всякакви глупости. Дивотии как ще станем нещо различно. Сякаш не беше наркоманче, което не може да се откачи от хероина, измекяр от Форта, отебал следването си в Университета, а аз не бях типичния квартален гадняр, което хващаше за канарче всяка пичка с нещастно детство, достатъчно залупена да захапе някоя сълзлива история и потния ми кур.
Това беше старият ми приятел Марк.
Беше Рентън. Рентс.
Копелето, което ме обра. Копелето, което ми беше длъжник.
И не мога, и не смятам да сваля очи от него. Скрит в сенките на малкото сепаре с моята компания — Кейти, Тери и как се казваше другото момиче? Както и да е, гледам само в него на дансинга. Скоро забелязвам, че той се приготвя да си ходи с някакви други хора. Веднага скачам, издърпвайки Кейти за ръка, а тя не престава да говори за приятелката си, налага се да й запуша устата с целувка и кимам похотливо към Тери, който ми отвръща с такава мръснишка усмивка, че направо жал ми става за гаджето с него и най-вече за ануса й. На излизане към гардероба продължавам да се целувам с Кейти и забелязвам, че макар и младо и с хубаво лице, гаджето си е бая налято. Черните дрехи трябваше да ми го подскажат, но все пак е абсолютна куроизстисквачка…
Няма проблем.
Излизаме навън и виждам Рентс да върви надолу по улицата с някаква кльощава блондинка с къса коса и още една двойка. Момче-момиче, момче-момиче, както пее Дани Кай в Бяла Коледа. Колко уютно. Колко цивилизовано. Така гукат ония пуйки от средната класа в Айлингтън, о, колко цивилизовано. Запалваш камина, подаваш им чаша вино и о… Колко цивилизовано. Нарязват с нож няколко филии хляб, като тлъстия ми тъст в Тоскана и питат — Не е ли наистина цивилизовано? Иска ти се да им изкрещиш — не тупани такива, не е цивилизовано, защото цивилизацията е много повече от това да пиеш вино в чаши и да режеш хляб с нож.
Сега Кейти обаче подхваща тази песен, докато следваме тайфата на Рентън по паважа край каналите. Тя цвърчи колко е цивилизо-о-овано тук и се гуши в мен. Цивилизовай мен, бамбино, цивилизовай този шотландски италианец от Лийт, бейби. Тя може да се зазяпва по белезникавите отражения на уличните лампи върху мокрия паваж, но моите очи фиксират крадеца, само крадеца пред нас и ако имах трето око по средата на главата ми и то щеше да е вторачено в крадеца.
Почти ги чувам и се чудя за какво би могъл да говори той. Тук Рентс може да разиграва всичките си номера и претенции: няма я фигурата Бегби, която да го среже с обичайното „ти ли бе, шибан друсар от Форта“ и да накълца самочувствието му на малки, ама много малки парченца. Като се сетя за Бегби дори мога да го разбера нещастното крадливо копеле, да разбера потребността му за бягство, желанието да се измъкне от това море негативна енергия, в което се опитваш да изплуваш, докато ръцете ти не окапят и течението не те отнесе заедно с другите нещастни боклуци. Но да ми извърти на мен тоя номер, на мен, а да уреди онова безполезно деграде Мърфи, това вече не може да бъде оправдано от никакъв аргумент.
Дрънканиците на Кейти звучат като странен саундтрак на мислите ми, които стават все по-злокобни. Сякаш някой е взел саундтрака от Звукът на музиката и го е лепнал в Шофьор на такси.
Те пресичат тесния мост над канала в края на улицата и продължават направо по Броверграхт. Влизат на номер 178 и скоро прозорците на втория етаж светват. Превеждам Кейти през моста, за да огледам по-добре. Тя продължава с нейните „либерализация“, „различно отношение“ и тям подобни. Очите ми са вторачени в тях, зад прозореца, те стоят на топло, сенките им танцуват, а аз мръзна навън в този кучи студ и ми минава мисълта, защо просто не се кача горе, да звънна на звънеца и да изкарам акъла на копелето? Не. Твърде много се наслаждавам на това дебнене. Усещането за власт, че знам къде е мръсното копеле, а той няма и най-малка представа къде съм аз. Никога не прибързвай, действай умно, действай премерено. И най-важното, когато се изправя лице в лице с това копеле няма да съм на екстази, а на кокаин с индустриална мощ.