Накрая намирам стоянка за велосипеди, наемам един черен костотрошач и набирам педалите покрай квартирата на крадливото копеле. Точно насреща, от другата страна на канала има кафене с огромни витрини, което бях забелязал още предишната вечер. Заключвам колелото отвън и кротвам до стъклото на просторния бар с кафяви дъски на пода и жълти стени, отпивайки кафе verkerd.
Дърветата закриват прозореца на апартамента му, но виждам идеално входната врата и мога да засека всяко негово влизане и излизане.
Аз съм крал, обирал, завличал всичко, което не е вързано здраво и същото важи за повечето ми приятели тук и в Лондон. Според моите критерии това не ни прави крадци. Крадец е този, който краде от своите. Не бих го направил никога, Тери също. Дори шибания мизерник Мърфи не би го направил… е… това не е съвсем вярно. Да не забравяме Ковънтри Сити. Но, така или иначе, най-важното е, че Рентън ще си го получи, при това с лихвите.
24. Курвите на Амстердам т.4
Излизам от банята и заставам неподвижно, наблюдавайки Катрин, която гледа света навън. Тя е разтворила докрай плъзгащата се стъклена врата към улицата и се е подпряла на парапета, вторачена зад канала. Забелязвам накъде е устремен погледа й — нагоре по улицата, която върви точно срещу нас и пресича няколко от тези библейски канали. Приближавам се тихо зад нея, защото не искам да я смутя, почти хипнотизиран от тази нейна неподвижност. През рамото й виждам самотен колоездач, който се отдалечава по улицата и фигурата му подскача от бабуните за намаляване на скоростта. Струва ми се познат. Сигурно често минава по този път. Гледам стърчащите горни греди на сградите, които тук оставят така, за да ги използват като рамо на лост при вкарването на мебели в тесните жилища. Редиците им са насочени едни срещу други като щиковете на две противникови армии.
Краката й сигурно са настръхнали от студения въздух. Какво иска тя? Каквото и да е, не може да продължава така. Усещам слънчевите лъчи по лицето си, по лицата ни и си мисля, че сигурно така е трябвало да стане.
Опитваме се да разговаряме, но намирането на думи е по-трудно от изкопаване на кладенец в пустинята. Връщането към човешко общуване, след дългото влачене на връзката ни по пътя на смъртта, всеки път отнема по-дълго и по-дълго време. Сега единственото ни общуване са скандалите без всякакъв повод. Целувам я отзад по врата, изпитвайки болезнена вина и състрадание, целувам я с нежен гняв. Няма реакция. Отдръпвам се и отивам в спалнята да се преоблека.
Когато се връщам тя е на абсолютно същото място. Казвам, че ще изляза за малко и ми отговаря същата тишина. Вървя надолу по улицата, после поемам по Херенграхт до Ледспелен и тръгвам да се поразходя из Вонделпарк, нервите ми са се разбрицали незнайно защо, макар и да не съм вземал някакви наркотици. Въпреки това, ме тресе параноя. Мартин винаги е казвал, че логиката във вземането на дрога се състои в това, че поне имаш причина да се чувстваш така, а не да се моташ наоколо убеждавайки себе си, че си се смахнал. Но параноята в прохладен Амстердам не е нищо с тази, която те наляга в Единбург, макар и сега да имам чувството, че някой ме наблюдава, все едно ме следи някакъв откачен тип.
Скоро тръгвам към клуба и влизам в офиса. Да проверяваш имейли в неделя, само защото не можеш да стоиш в една и съща стая със собственото си гадже. Животът просто не може да стане по-жалък от това. Все едно съм в Лондон.
Започвам да правя всякакви други работи: оправям бумагите, сметките, подреждам кореспонденцията, звъня телефони и всякакви такива лайна. После дойде шокът, големия, ама адски големия шок. Тъкмо си седях и гледах счетоводната книга, преглеждах банковите извлечения от ABN-AMRO. Все още имам проблеми с писмения холандски. Няма значение колко си усвоил говоримия, визуалното възприятие на напечатан текст просто може да те убие. Писменият холандски горе-долу го докарва на разговорен шотландски…
На вратата се потропва и аз трескаво се оглеждам Мартин да не е забравил някое пакетче кока под купчините листа върху бюрото, но, не, те всички са надлежно прибрани в сейфа зад гърба ми. Ставам и отварям вратата, мислейки си, че вероятно е Нилс или Мартин и копелето ме блъсва навътре. Мисълта ме връхлита, тялото ми се стяга: МАМА МУ СТАРА, ОБИРАТ МЕ… и после се разсейва, виждам фигурата пред себе си, едновременно позната и враждебна.
Отнема ми секунда да се осъзная напълно. Сякаш мозъкът ми не може да обработи съвсем сигналите, които изпращат очите ми.