Ето, вече е готов да ми размаже физиономията, но аз си го представям и започвам да се смея. Сик Бой също.
— На какво се смееш? — очевидно раздразнен пита той, но не може да спре да се хили.
Оглеждам лицето му. Направил е гуша, но иначе изглежда във форма. Дрехите му също си ги бива.
— Надебелял си — отбелязвам.
— И ти също — нацупва се той, страшно обиден. — Повече от мен.
— Моето е мускул. Никога не съм те смятал за тлъсто копеле — ухилвам се.
Той поглежда надолу и гълта корема си.
— И моето е мускул — заявява Сик Бой.
Надявам се вече да е разбрал колко нелепо е всичко това. Наистина е нелепо. Можем да уредим нещата, да стигнем до някакво споразумение. Все още съм шокиран, но не изненадан и по някакъв особен начин дори се радвам да го видя. Винаги съм имал чувството, че пак ще се срещнем.
— Саймън, хайде да ставаме. И двамата много добре знаем, че няма да ме удариш — казвам му.
Той ме поглежда, ухилва се, свива юмрук отново и виждам звезди, когато го забива в лицето ми.
25. Единбургската читалня
Читалнята с материали за Единбург се намира в Централната Библиотека, човече, там е пълно с неща за ъ-ъ, ами, Единбург, човече. Искам да кажа, напълно логично, значи, така и трябва да бъде. Човек няма какво да търси там за неща като Хамбург или ъ-ъ… Бостън, в единбургската читалня. Цялата работа е в това, че там има разни неща за Лийт и така нататък, купища и купища разни работи за Лийт, всякакви такива работи, които по право трябва да са в Обществената библиотека на Лийт, онази на Фери Роуд, човече. Съвсем правилно, искам да кажа обаче, Лийт е класифициран като част от Единбург от пичовете в Съвета, макар повечето котаци в стария порт Лийт да не считат така. Но от друга страна пък, спомням си дето едно време навсякъде имаше брошурки за децентрализацията, която се предполага, че Общината трябва да поддържа, значи. Защо тогава един котак от Лийт трябва да си мори лапите чак до центъра, за да чете неща за самия Лийт, значи? Защо е този дълъг поход по моста Джордж IV вместо да отскочиш по съседски отсреща до Фери Роуд?
Е, все пак не е лоша разходка с това плахо октомврийско слънце. Хай Стрийт обаче е доста усойна и неприветлива. Тълпите от Фестивала са се изпарили и ми липсват ония готини мацки, които ти се усмихват и ти бутат в ръцете флайъри за представленията си. Въпреки, че е направо влудяващо, братко, просто изумително как тия девойки казват нормалните изречения като въпрос, значи. Ей така, например: „Имаме представление тази вечер?“, „Ще бъде в Плезънс?“, „Отзивите са чудесни?“. И все ми се ще да им кажа, чакай, чакай, сладка писано, защото ако искаш, нали, да направиш въпрос от изречението просто слагаш едно „разбираш ли“ в края. Чат ли си?
Но разбира се, само си взимах флайърчето и си траех, защото такива като мен не трябва да дават акъл на разни лъскави, образовани гаджета, току-що излезли от колежа, дето се учат най-новите комедии и трагедии, супер актьорство и така нататък, чат ли си?
Това винаги си е било шибан проблем, човече, самочувствието. Голямата дилема е, че „чист от наркотици“ твърде често се равнява на „лишен от самочувствие“. Точно сега самочувствието ми не е ниско, но е, как го казват, онази дума дето засуканите котарани използват? Лабилно, човече, лабилно. И първото нещо, което забелязвам като стигам библиотеката е отсрещния пъб. „Мърлявият Мърфи“. Поредният ирландски пъб, който няма нищо общо с истинските пъбове в Ирландия, значи. Тук е за бизнес котаци, юпита и богати студенти. Но като го гледам нещо ме свива отвътре и някак изпитвам срам, значи. В един справедлив свят тия котумбаси, дето движат бара отсреща трябва да плащат на такива като мен компенсация за емоционални щети, човече. Искам да кажа, още от училище ми подвикват „мърлявият Мърфи, мърлявият Мърфи“. Само заради едно старо ирландско име и бедняшките дрехи, дължащи се на неблагоприятни икономически условия и ендемичната бедност в дом Мърфи на Тенет Щрасе и Принс Рийджънт Щрасе. Мърфи — нещо като обратното на читав, котако, пълната противоположност на човек, значи.
Само като гледам табелата на пъба и вече съм в най-прецаканото положение, значи, още преди да започна, човече. Направо са ми смачкали фасона и само си мисля „как би могъл изобщо Мърлявият Мърфи, калпавият скапан Мърфи да напише книга?“. А влизането, човече, направо откачена работа, Откачена работа, значи. Минавам през големите дървени врати и ей така, внезапно сърцето ми прави: дум-дум-дум. Сякаш съм влязъл с взлом, човече, сякаш някой котан ми е наблъскал в човката тонове амил нитрат. Прималява ми и а-ха да припадна или нещо такова и само се свивам, човече, подпирам се такъв на голямата маса на входа. Същото чувство, все едно съм под водата на някой басейн или в самолет, същия приглушен шум в ушите. Целият треперя, човече, направо се треса. А като се приближава охраната, котакът в униформата, значи, направо си изкарвам акъла. Край, свърши се, човече, закопчаха ме, гепиха ме на място, а нищо не съм направил, просто и нямаше да направя, само исках да погледна някои книги, значи…