— Мога ли да ви помогна? — пита пичът.
А аз пак си мисля: нищо лошо не съм направил, точно където трябва съм дошъл. Нищо не съм направил, нищо, нищичко. Но вместо това казвам:
— Ъ… ъх… ъ-ъ-ъ… само се чудех, значи… ако е възможно, дали бих могъл… ъ-ъ… само да хвърля един поглед, значи, ъ-ъ, в читалнята, дето има разни работи за Единбург, значи… да видя книги и други неща, значи.
И веднага мога някак да позная, че той много добре знае кой съм: кухар, квартално деграде, друсар, дете на гетото, трето поколение етнически кенефчия, дървар, и съм сигурен в това, човече, защото този пич пада масон, нещо член на Ротари клуб, искам да кажа, веднага можеш да разбереш, значи, по униформата и тия… лъснати копчета, човече…
— Надолу по стълбите — казва момчето и ей така, значи, просто ме пуска. Просто така! Момчето ме пуска вътре! В читалнята! В Централната библиотека! До моста на Джордж IV значи!
Велико!
Взимам и слизам по големите мраморни стълби и гледам надпис. Читалня Единбург, значи. И ето ме, такъв един, адски доволен, човече, като истински учен, значи. Ама като влизам вътре, то направо огромно, гигантско, значи с тия малки чинчета, а по тях насядали хора, много хора, значи, дето четат, все едно са в началното училище. Тихо като при Фолкърк8, човече и сякаш всички зяпат право в мен значи. И какво виждат тези котаци и писани? Един наркоман, друсар виждат, дошъл да кашира няколко книги, човече, които да шитне за дрога, това виждат!
И си викам, значи, не, не, не, човече, споко, мой човек. Невинен до доказване на противното. Само прави това, което разправя Ейв в групата и се опитай да укротиш топката с този автосаботаж, пич. Като те стегне шапката, брой до пет. Брой. Едно-две-три… какво ме зяпа тая леля с цайсите… четири-пет. И всичко си дойде по местата, човече, защото те спират да ме гледат след това, обръщат поглед, значи.
Не че има кой знае какво за каширане вътре. Значи, такива разни книги, които може и да са ценни за колекционерите, но хич няма да се пласират във Вайн Бар, всички тия стари регистри, нали така им викат, регистри, и всички тия микрофилми и подобни неща, разбираш ли?
Чат ли си?
И така. Всичко започва да ми се сглобява в главата. Както в разните автобиографии на футболисти първа глава ще е нещо такова: „Не можех да повярвам като вдигнах тази европейската купа, нагоре към небето, човече.“ А Алекс Фъргюсън дойде при мен и ми вика, „Ей, човече, това, така да се каже, те прави безсмъртен, разбираш ли?“. Лично аз, значи, не си спомням толкова победния гол или мача, защото цяла нощ се бяхме забили на крек в една дупка, та чак до половин час преди мача, човече, когато хванах таксито за стадиона.
Следващата глава е: „Но всъщност цялата история започва много преди това от стадион Сан Сиро в Милано. Всъщност, по-скоро трябва да се върна още по-назад в едно скромно жилище на Плъх Стрийт, Горбалс, Глазгоу, където дебютирах като седемнадесети син на Джими и Зенга Мак Протестант. Живеех в едно общество, където хората бяха тясно свързани… бла-бла-бла…“. Знаеш как е.
И това е, започваш от купата, така да се каже и тръгваш назад.
Направо целият пуша човече, направо преливам!
Намерквам, че имат онези стари вестници от онова време, Скотсмън и Ивнинг Нюз и така нататък. Нищо, че са ги писали онези богати котаци, торите, все нещо ще има в тях, като местни новини и такива неща, все полезни за мен. Кофтито е, че всичките са на микрофилм и трябва да пиша някакви там бланки. В читалнята, значи, има онези големи, големи машини, като стари телевизори и трябва да ги гледаш тези филми на тях, разбираш ли? Това определено не ме кефи, човече. Библиотека, човече, библиотеката е за книги и такива работи, значи, никой не ми е казвал за някакви машини и подобни.
Взимам тия микрофилми от момчето и съм готов за атака, значи, но като виждам тоя ми ти голям телевизор, просто си викам — не, не, не и не, защото не си падам техничар, братко, просто ме е страх, че нещо ще го повредя, значи. Можеше да питам някой от персонала, нали знаеш, но ще решат, че съм някакъв тапир, човече, нали се сещаш?
Не, не мога да го направя, не, просто оставям всичките работи на бюрото и си излизам през вратата, нагоре по стълбите, направо щастлив, че ще се измъкна оттам, а сърцето ми — дум, дум, дум. Но когато излизам навън, чувам гласове в главата си; всичките тия гласове ми се смеят, значи, сякаш съм едното нищо, нула, кръгла пресечена нула, значи и после виждам табелата с Мърлявият Мърфи и ме заболява, човече, толкова ме заболява, че трябва да се отърва някак от тази болка. Така че тръгвам към квартирата на Сийкър, значи, там, където ще получа нещо, нещо, което знам, че няма да ме кара да се чувствам като Мърлявия Мърфи.