Рентън тръгва да протестира, но после размисля, плясва ме по гърба и аз разбирам, че по един перверзен начин ние отново сме станали почти приятели.
Тази нощ предпочетох да дремна на дивана у Рентс, отколкото да се върна в лудницата на хотела. Очевидно старите приятелчета на Раб от ултрас групичката бяха навити да разковат всичко и всеки вчера вечерта, но явно внезапно бяха осъзнали, че скоро ще си заминават и бяха решили да наваксат — пушеха хеш и чукаха като за последно де що заварят и съвсем бяха забравили, че трябва да бият някого. За днес имат план да ходят в Утрехт и да правят изпълнения с някакви задръстени местни дървеняци. Майната му, оставам с Рентън.
Рентън живее с това немско гадже, Катрин, кисела, кльощава наци-пичка без никакви цици, всъщност типа, по който Рентс винаги си е падал. С вид на момченца. Винаги съм си мислил, че копелето е прикрит педал, но никога не му е стискало да извърви целия път, затова и чука гаджета, които приличат на момчета. И сигурно го прави в гъза, за да получи необходимата стегнатост за малкия си кур. Тази Катрин обаче определено си заслужава да се пробва. Вероятно. Кощрамбите без цици и задници обикновено са доста мръсни като компенсация за липсата на цялата онази тапицерия, на което ние мъжете особено се наслаждаваме. Тази студенокръвна тевтонска кучка едва отрони някоя дума и дори не реагира на опитите ми за любезност с лек примес на флирт. Как изобщо, мамка му, magnifico Italia се е съюзила с тези псевдо-саксонски копелета през Вторият Световен Въргал? Но, да, вероятно бих й теглил едно здраво… Ако не за друго, то поне да подразня Рентс. Адски странно, копелето просто си седи пред мен, такъв един, в добра физическа форма, с почти европейски вид. Той все още е слаб, но не по онзи отвратителен начин. Има малко мръвка по този рижав череп. Косата му е изтъняла и започнала да опада. Плешивостта е истинско проклятие при рижите пършивци.
Най-добрата тактика занапред е да започна да оплитам копелето и да докарам нещата така, че да ми има известно доверие. Тогава ще го отнесе. И много добре знам от кого. Защото тук не става дума за пари, а за предателство. Така че започвам да подгрявам темата още като се приготвяме да излезем за по бира.
— А що се отнася до Бегби, ти си се превърнал в герой из Лийт — да обереш до шушка този нещастник — казвам му. Разбира се това е нагла лъжа. Бегби е гадняр, но никой не си пада по крадливите копелета.
Рентън много добре го знае. Той не е глупав, всъщност в това е целият проблем, рижият Юда може да е всичко, но не и глупак. Клепачите на копелето се спускат по онзи стар циничен начин, когато не вярва или не е съгласен с това, което чува.
— Не съм сигурен в това — отвръща. — Бегби има много приятели, които са същите психари. Тия копелета биха разковали всеки, само, за да се позабавляват. А аз им дадох доста добър повод.
Напълно вярно, крадливо копеленце. Чудя се как оная грамада Лексо Сетерингтън, бившият „съдружник“ на Бегби, дислоциран в моя хотел, намиращ се на по-малко от половин миля оттук, би реагирал, ако знаеше, че Рентс е в града. Дали не би бил склонен да раздаде малко правосъдие от името на стария съдружник, а? Вярно, той плюе Бегби, но това, разбира се, не означава нищо за такива изроди като него. Поне е сигурно, че на секундата ще звънне на другарчето си Франсоа и психарят ще дотърчи още със следващия полет. О, няма пет-шест, тая буца определено пада тарикат и обича закачките. За него ще бъде велик кеф да съобщи на Бегър Бой кой е адресът на Рентс.
Изкушаващо, но не. Лично аз искам да съм вестоносецът, който ще съобщи добрата новина. Рентън има клуб, апартамент, гадже. За никъде няма да се разбърза, особено, ако е спокоен за сигурността си тук.
— Може и да си прав — отвръщам кисело, но после сменям тона и добавям: — Но защо не прескочиш до Единбург, да видиш приятелите — казвам, сещайки се, че аз почти не съм се виждал с моите, откакто се върнах.
Рентън вдига рамене:
— Аз си ходих до вкъщи на няколко пъти. Инкогнито, така да се каже.
— Изобщо не съм разбрал… — казвам страшно раздразнен, че копелето си е шетало напред-назад без изобщо да го усетя.
Рижият лисугер се изсмива здраво.
— Не мислех, че искаш да ме видиш.
— О, даже много исках да те видя — уверявам копелдака.
— Точно това имах предвид — казва той и добавя, повдигайки вежди с надежда: — Чух, че Бегби е още на топло.
— Да. И там ще си остане още няколко години — лъжа с най-безизразния си маниер, който мога да разиграя. И очевидно се справям добре.